Джон Нанс - Часовникът на Пандора

Сетне обясни на присъстващите, че зареждането на самолета с гориво се отлага, докато получат ново направление. Предупреди ги, че никой няма право да напуска самолета, но премълча за въоръжената охрана и за заканата да стрелят по нарушителите.

— След малко ще направя обръщение към пътниците. Ще им съобщя горе-долу това, което казах и на вас, и ще се постарая да им внуша увереност и оптимизъм, а защо не и да ги развеселя! Моля и вие да се усмихвате и да ме подкрепите. После ще сляза при вас, но ако междувременно възникнат проблеми, обадете ми се веднага.

Холанд отговори на въпросите на екипажа, стюардесите се върнаха по местата си при пътниците и той остана насаме с Роб.

— Дик, ако имаш някакви предложения, забележки, идеи или каквото и да е, моля те, кажи ми. Съжалявам, че ти се сопнах, когато се разправяхме в Лондон. Аз наистина се нуждая от съветите ти.

— Не се тревожи — махна с ръка Роб, за да покаже, че е забравил за спречкването.

— Как преценяваш думите ми към екипажа?

— Много добре се справи. — Роб го погледна в очите. — Джеймс, случвало ли ти се е подобно нещо преди?

— Не! И се надявам никога повече да не попадам в такава абсурдна ситуация!

— Имам лошо предчувствие — въздъхна Роб и сведе глава. — Знаеш ли, почти се радвам, че временно оставаме тук. Това е американска база и дори да не ни пуснат да се приберем за Коледа, поне ще сме на сигурно място.

Холанд не отговори. Настъпи тягостно мълчание.

— Ще отида да кажа няколко думи по уредбата — рече уморено най-сетне той и тръгна към кабината.

В задната част на туристическата класа Лиза Ериксън слушаше напрегнато обръщението на капитан Холанд по уредбата. Притискаше малката възглавничка до гърдите си, хапеше устни и не откъсваше поглед от високоговорителя — чакаше всеки миг да им съобщят, че изпитанията им са свършили и след няколко часа ще са си у дома.

Децата я чакаха!

— Знам, че най-голямото желание на всички ни е да се приберем вкъщи за Коледа — каза командирът.

Лиза се усмихна и кимна одобрително. Каква прекрасна вест: скоро ще си бъде у дома при децата!

— … Но трябва да се примирим с фактите. Навярно няма да вдигнат карантината преди Бъдни вечер, тъй че надали ще успеем да се върнем навреме.

Кийт Ериксън реши, че е завила сирена — човек не би могъл да изтръгне от гърдите си такъв зловещ продължителен писък. Но когато всички пътници обърнаха глава към него, той с ужас разбра, че източникът на смразяващия вой е жена му.

Чудовищният звук, изригнал от дълбините на изтерзаната й душа, секна само за миг, колкото тя да си поеме въздух. Две подплашени стюардеси моментално се затичаха към нея.

Кийт притисна Лиза в прегръдката си като малко дете и взе да й говори утешително. Постепенно страшният вой премина в задавено хлипане и най-сетне стихна. Лицето й доби странно изражение, долната й устна увисна и очите й се впериха с невиждащ поглед в облегалката отпред. Тя обгърна с ръце коленете си и започна да се поклаща напред-назад.

— Лиза, добре ли си? Лиза, чуваш ли ме? — повтаряше непрекъснато Кийт.

Тя помълча известно време, после се обърна към съпруга си с неестествена усмивка.

— Добре съм, Кийт, много съм добре — изрече бавно и отмерено като робот. Вторачи се отново в предната седалка и започна пак да се люлее. Странното изражение пак се появи на лицето й.

Преди да се върне в първа класа, Лий Ланкастър помоли Рейчъл да предаде на капитана, че винаги може да го повика, ако сметне, че има нужда от помощ. Рейчъл остана горе и се премести на по-преден ред, за да вижда пилотската кабина.

Когато Холанд приключи обръщението си към пътниците, тя застана до отворената врата на кабината. Той се обърна изненадан и се усмихна.

— Заповядайте, Рейчъл, влезте.

— Благодаря. Да затворя ли вратата?

Холанд се огледа и кимна, макар че Дик Роб го нямаше наоколо, а и коридорът беше празен. Рейчъл затвори тихо вратата след себе си.

— Малко е тесничко тук — извини се той, завъртя стола на втория пилот и я покани да седне. Тя се промъкна внимателно зад централния панел, настани се срещу него и очите му отново я погълнаха.

Няколко секунди Холанд я гледа мълчаливо, после, кой знае защо, се смути и извърна глава. Навън снегът се сипеше обилно, а вятърът беше позатихнал, макар че все още продължаваше да разклаща самолета.

— Много съм ви благодарен за помощта — и на вас, и на посланика — каза той най-сетне.

— Няма защо — усмихна се Рейчъл. — Радвам се, че сме тук.