Джон Нанс - Часовникът на Пандора

Холанд потърка челото си и притвори очи.

— Барб, само да намекна какво е истинското положение, и половината ще изпоприпадат от страх.

— Искаш да ги лъжем ли? — попита тя.

Той й даде знак да замълчи и се огледа, за да се увери, че под завесите от двете страни на кухничката не се виждат нозе.

— Не, не искам да ги лъжем. Но как да им кажа, че в момента всъщност няма къде да кацнем, че компанията ни е съвсем объркана и не може да реши какво да правим, и че… че навярно са заразени с опасен грип, срещу който никой не е ваксиниран, толкова опасен, че вече две държави със сигурност ни отпратиха? Две държави отказаха да приемат самолет на гражданската авиация, изпаднал в беда, а третата се колебае.

— Все пак нещо трябва да им кажеш, и то съвсем скоро.

Завеската отдясно се дръпна и висок, изискан чернокож мъж със сребриста коса подаде глава.

— Капитане, извинете, че ви прекъсвам. Аз съм Лий Ланкастър. Искали сте да говорите с мен.

Барб и Бренда тихичко се измъкнаха, а Холанд покани посланика вътре и се ръкува с него.

— Да, сър.

— Рейчъл ми обясни положението. Има ли някаква промяна?

Облегнаха се на плота и Холанд описа суматохата в Тексас.

— Проблемът, сър, е, че не знаят към кого да се обърнат.

— Така ли? — Ланкастър го погледна право в очите. — Аз пък по една случайност знам.

— Надявах се точно това да чуя.

— Имате ли сателитен телефон в кабината си?

Холанд кимна.

— Да вървим тогава. В края на краищата съществуват и цивилизовани начини да се уреди подобен въпрос.

Амстердам

Директорът на летище Шипхол внимателно затвори телефона и сведе глава, за да скрие, че лицето му е побеляло като платно. Представяше си хората на борда на полет 66. Бизнесмени, деца, съпрузи, съпруги, любовници, светци и грешници — умален модел на човечеството, натъпкан в един алуминиев сандък.

Сандък, който никой не желае да приеме.

Срамота! Холандците са добри, състрадателни хора, а той е холандец. Как могат да откажат пристан на повече от двеста и петдесет души, нуждаещи се от лекарско наблюдение?

Началникът на амстердамското управление на полетите тихичко пристъпи към него.

— Какво е окончателното решение?

„Куантъм“-66 вече доста време кръжеше в зоната за изчакване на около деветдесет километра западно и всички служители на летището искаха да бъде приютен. Директорът поклати тъжно глава.

— Правителството отказва. Докато не разберем каква опасност крие заразата на борда, не можем да ги допуснем в страната.

— И какво ще правим?

— Пробвахме Белгия, Дания, Швеция… — Директорът отчаяно махна с ръка. — Пробвахме всички страни, членки на Европейския съюз. Те притискат немците за разяснения, а получават само тревожни сигнали. Никой не ще в страната му да пламне епидемия.

— Но ония хора все някъде трябва да отидат!

— Знам, Ханс. Боже мой, аз ли не знам? Но май няма да е на този континент. — Той погледна през прозореца. Слънцето отдавна бе залязло, на запад се виждаха само блещукащи светлинки и от време на време някой самолет, насочващ се към пистите. — Ще трябва американското правителство да им определи направление.

— Не можем ли поне да ги заредим с гориво?

Директорът отново поклати глава с неприязън.

— Правителствено решение. Заповедта е ясна и категорична: самолетът не бива да навлиза в холандското въздушно пространство. Така са се подплашили от тоя непознат вирус, че се страхуват да не би чрез изпускателните клапани заразата да проникне в атмосферата. Умът ми не го побира! Изпратили са ни дори няколко изтребителя да ни помагат, в случай че самолетът все пак реши да се върне тук! Страхотна проява на човешко състрадание, няма що!

Началникът на управлението взе да се чеше нервно по главата — типичен негов жест.

— Не се тревожи, Ханс — продължи директорът. — Аз ще им съобщя, нали това ми е работата.

— Изчислявах къде могат да отидат с остатъците от горивото, което имат. За Канада не съм убеден, но със сигурност ще стигнат до Исландия или Гренландия, най-близките летища на запад.

— Само че ще трябва да кацнат тайно.

Ханс погледна директора с тревога и по очите му разбра, че говори напълно сериозно.

— Защо?

— Защото Канада, Гренландия и Исландия вече отказаха да ги приемат!

ЦРУ — Лангли, Вирджиния

Петък, 22 декември, 14:30 ч (1930 Z)

Заместник-директорът Джонатан Рот влезе в малката заседателна зала с обичайната си тиха стъпка. Както винаги надничаше подозрително над тесните си очила половинки и притискаше до гърдите си дебела папка, маркирана „строго поверително“. С високата си мършава фигура и неизменната папийонка би минал за бивш оксфордски професор, изпаднал до ролята на плашило за първокласниците в някое колониално училище — точно така го бе описал един някогашен служител.