Джон Нанс - Последният заложник

— Надявам се. Знаеш ли какво иска?

— Мир на света, пиле в тенджерата на всеки и смърт за престъпниците. Още не знам.

— Трябва да говориш на пътниците, Кен. Да ги информираш.

— Защо?

— Защото са уплашени до смърт. Аз също. Да не знам какво става е по-лошо, отколкото новината, че сме отвлечени.

— Ти знаеше истината, Анет, но по-спокойна ли си? Не, нали?

— Трябва да им кажеш нещо! Измисли някаква история, че е в реда на нещата да бръмчиш над един национален паметник и да лавираш между планини. Пътниците задават въпроси, на които не мога да отговоря.

— Оправяй се, Анет. Аз мога да правя само каквото иска този човек.

— Има ли пистолет?

— По-лошо. В багажа му има пластичен взрив, а електронният спусък е в ръката му.

Анет не беше в състояние да каже нещо. Само един пилот. Пистолет. Експлозиви.

Тя преглътна, опитвайки се да прочисти гърлото си от заседналата там буца.

— Какво да направя, Кен?

Мускулите на диафрагмата й трепереха неудържимо.

— Преди всичко, стой далеч от вътрешния телефон. Не се опитвай да му отвличаш вниманието, нито да отваряш вратата. Може да го стреснеш и ако поради някаква причина пусне спусъка, всички ще умрем.

Солт Лейк Сити — 11:10

Кет Бронски махна влажната хавлия от главата си и избърса капките вода от тялото си, като се оглеждаше в голямото огледало. Двайсетминутният горещ душ беше разточителна глезотия, но пък се чувстваше чудесно — особено след като бе спала до десет и половина.

— Не е зле. Съвсем не е зле — каза тя, приглади корема си с дясната ръка, изопна гръб и изправи рамене. — Ето, така ще изглеждам след два месеца. На трийсет и две най-сетне ще стана сексбогиня.

Ухили се. Беше доволна от диетата, но не правеше достатъчно гимнастика. Реши през следващата седмица да се заеме сериозно с този въпрос.

Обърна се на една страна и внимателно разгледа профила си. Остана доволна от непокорния водопад кестеняви коси, стигащи до раменете й, и от очертанията на гърдите.

Предишната нощ бе работила до късно и сутринта беше свободна, но на бюрото я чакаше купчина доклади.

Кет разопакова едни нови бикини и погледна часовника.

Господи, минаваше единайсет!

Пейджърът й, който беше свързан с националната мрежа, стоеше на кухненския плот. Присъствието му я изпълваше с вълнение. Това беше потвърждение, че е агент на ФБР. Взе го и се усмихна.

В същия миг пейджърът започна да звъни и Кет чак подскочи. Смути се, сякаш онзи, който изпращаше съобщението, можеше да я види как се оглежда гола в огледалото.

Екранът показа спешно съобщение от главното управление на ФБР във Вашингтон и номер, на който да се обади. Тя бързо се приближи до телефона на нощното шкафче и записа първите подробности за отвличането на самолета на авиолиния „Еърбридж“ и за организирането на команден пост на международното летище в Солт Лейк Сити.

— След десет минути съм в колата — каза тя на колегата си във Вашингтон. — Ще се обадя по пътя.

Развълнувана, Кет затвори телефона.

Беше официално определена от ФБР да преговаря с похитител. Мисълта я накара да се усмихне, докато се чудеше какво да облече.

„Нещо делово — помисли тя. — Костюм с панталон.“

Изведнъж вълнението изчезна. Положението беше много сериозно. Едно отвличане на самолет можеше да изиска всяко нейно умение и практически знания като психолог и действията й щяха да бъдат следени внимателно както от шефовете й, така и от медиите. Преди всичко, ФБР имаха много малко жени, специалисти по преговори с похитители. Нещо по-лошо, една-единствена грешка и Кет можеше да предизвика смъртта на пътниците на борда.

Ръцете й се разтрепериха, докато закопчаваше блузата си, и по гърба й премина хладна тръпка. Единственото препятствие между катастрофата и мирната развръзка щеше да бъде гласът й. Самообладанието й. И интелектът й. Трябваше да запази хладнокръвие.

„Добре де, страхувам се. По-добре да го призная сега.“ — Кет пое дълбоко дъх и се помъчи да се съсредоточи.

„Страхувам се, но знам какво правя.“

Пак погледна часовника. Вече бяха минали дванайсет минути. Бързо си сложи червило, малко туш за мигли и руж, грабна ключовете и тръгна към вратата.

На борда на „Еърбридж“ 90 — 11:14

— Господине! Моля ви, седнете!

Един от пътниците бе разтворил завесите и я гледаше намръщено.

— Аз съм от Федералното авиационно управление, госпожице. Дъдли Харис. Трябва незабавно да говоря с командира. — И той извади служебната карта от джоба на ризата си. — Инспектор съм по поддръжката и виждам, че става нещо нередно. Длъжни сте да ме пуснете в пилотската кабина.