Джон Нанс - Операция „Скайхук“

— Имате ли правоспособност за полет по уреди? — попита Микулски и предизвика едно удивено смръщване.

— Питаш дали имам правоспособност, така ли? — повтори изуменият Арли.

— Да, мисля, че ви попитах точно това — отвърна Микулски с лек нюанс на официалност в тона.

Арли се изсмя.

— Синко, аз съм правоспособен командир на пътнически боинг-747 в голяма авиокомпания, имам трийсет хиляди налетени часа! Последния път, когато съм проверявал, не се разрешаваше да си пилот на пътнически самолет без такъв сертификат.

— Да, разбира се — рече Джордж Микулски намусено и се изчерви.

— Откога работиш в НКБТ, Джордж? — попита Арли.

Ейприл усещаше как напрежението в стаята нараства, инспекторът се размърда на стола си, а Микулски се отдръпна назад.

— В НКБТ съм от четири месеца.

— А имаш ли правоспособност на летец?

— Командир Роузън, защо не ме оставите аз да задавам въпросите? — отвърна Микулски с напрегнат тон.

Арли се усмихна с онази характерна за него усмивка, която Грейси определяше като неотразима. Преди да отговори се понамести на леглото, сякаш се готвеше за малка битка.

— Джордж, причината да ти задам този въпрос е в това, че има някои неща, които трябва да обяснявам по-подробно, ако не си летец. Извинявай, ако си доловил във въпроса ми обида.

— Не, още не съм летец, но това няма значение — сопна се онзи и си даде вид, че записва нещо важно. — Ако нещо не ми е ясно, ще ви го кажа. А сега, моля ви, върнете се към разказа си.

Ейприл и Арли се спогледаха.

— Добре — каза Арли и поде отново. — Летя на триста и трийсет метра, не мога да се свържа с Анкъридж-център, облаците пред мен стават все по-ниски и вече е почти тъмно. Вляво от себе си виждам само няколко светлини на брега и освен да обърна обратно, другата ми възможност е да вдигна сателитния си телефон и да се обадя на диспечерите в Анкъридж по телефона. Но видимостта се влошава прекалено бързо, затова казах на Рейчъл, че най-добре ще е да обърнем назад и да се отклоним на северозапад към Валдес. Тя се съгласи. Аз…

— Имахте ли под ръка подробни карти на района? — прекъсна го Уолтър Харисън.

— Да — отвърна предпазливо Арли и изгледа Харисън не особено дружелюбно. — Обикновено когато летя, използвам карти, освен електронната система с GPS-a на таблото и резервния си ръчен GPS. Искате ли да изброя номерата на картите?

Харисън бързо поклати отрицателно глава.

— Много добре. Вкарах координатите на Валдес и в двата GPS-a, получи се курс около три-три-нула, който не вършеше работа поради планините, затова се насочих на северозапад, за да поема над канала и реших, че ще бъда в безопасност на около десет мили северно, преди да се наложи или да се издигна при ясно време, или да обърна на запад към Анкъридж, за да остана в режим на визуален полет. За да съм сигурен, че имам необходимата видимост под облаците и тъй като бях над открито море, се спуснах на трийсет и три метра по радиовисотомера. Морето бе доста развълнувано, предполагам, че височината на вълната бе от метър и половина до два метра и не исках да кацам в открито море при подобни условия.

— Можехте ли все още да виждате? — попита Микулски.

— Да. Все още бе сумрак и се намирах под облачния покров. Ето защо можах да видя вълните под себе си. Това е открито море, нали разбирате, международни води.

— Добре.

— И така, летяхме на курс около двеста и деветдесет градуса и вдясно ми се видя малко по-ясно, затова завих и поех по курс около триста и двайсет. Вече наближавахме момента да вземем решение, облачният покров продължаваше да бъде нисък, когато без видима причина всичко изведнъж отиде по дяволите.

— С колко гориво разполагахте?

— За девет часа полет, Джордж. Тук горивото няма никакво значение.

— Добре.

— Държа здраво щурвала и летя на трийсет и три метра височина със скорост сто и четирийсет мили в час, когато изведнъж попадам в гъста мъгла, която изникна сякаш отникъде. Аз, разбира се, преминавам към полет по уреди и тъкмо започвам да се издигам и да завивам, за да избягам от мъглата, се чува онзи силен метален трясък, пукот или нещо подобно и губя една от перките на витлото на десния мотор. Или най-малкото такова бе усещането, защото машината моментално започна да се тресе, както би се държала, ако е изгубила перо от витлото си. И нещо повече, когато се откъсна, то едва не улучи кабината, защото едновременно с ужасното раздрусване се чу и невероятно свистене.

Ейприл гледаше баща си, докато той разказваше — погледът му бе някъде далеч, отново преживяваше онзи ужасен миг.