Джон Нанс - Операция „Скайхук“

— Ако не бе в състояние да говори с нас, разбира се, че можеше да изчакаме, но имаме няколко прости въпроса, чиито отговори трябва да получим и колкото по-рано, толкова по-добре. В крайна сметка става дума за голяма операция на Бреговата охрана за издирване и спасяване. Ще ви бъдем благодарни за съдействието.

Ейприл въздъхна.

— Добре, нека поговоря няколко минути с татко и да се уверя, че той се чувства достатъчно добре. Не бива аз да вземам решения вместо него.

— Ще ви изчакаме тук — кимна хладно Харисън.

Ейприл отвори вратата и я пусна да се затвори сама, изчаквайки пауза в разговора между баща й и Грейси.

— Татко… Грейси, чакайте малко — прекъсна ги Ейприл и обясни кой чака навън и какво искат.

— Аз трябва да присъствам! — изстреля веднага Грейси от Сиатъл.

— Момиче, защо си създаваш главоболия? — попита Арли.

— Защото това са представители на федералните власти и имат полицейски правомощия, господин командир, ето защо. Може би трябва да се обадя на Асоциацията на пилотите от гражданската авиация и да ги помоля да изпратят някого.

— Това не е проблем на гражданската авиация, Грейси и аз не съм направил нищо нередно. Виж какво, те са представители на нашите власти и аз им плащам по-голямата част от заплатите, ето защо ще говоря с тях.

— Добре, командире. Но ако ти потрябвам, аз съм на линия. Пък ако те попитат кога си спрял да пердашиш Рейчъл, млъкваш и ми се обаждаш моментално.

Арли се разсмя.

— Сигурен съм, че всичко е само проформа, Грейси. Но оценявам високо предпазливостта ти.

— Ейприл, там ли си? — попита Грейси.

Ейприл изключи дистанционния микрофон и вдигна телефона до ухото си.

— Да.

— Наблюдавай този разпит и го прекъсни веднага, ако нещо в тона им не ти хареса. И си води бележки.

— Да им кажа ли да си вървят?

— Не, това само ще ги настрои враждебно. Аз просто не вярвам, че ФАА са справедливи.

— Това е ужасно твърдение.

— Знам. И съм го научила от баща ти.

Вторник, ден втори

Медицински център „Провидънс“, Анкъридж

Фактът, че Джордж Микулски от НКБТ извади малък магнетофон и поиска разрешение да записва разпита, накара и Ейприл да извади дигитален диктофон от чантичката си и да стори същото — действие, което очевидно разгневи инспектора от ФАА.

— Възразявате ли да записвам разговора? — попита го Ейприл. — Особено след като и вие го записвате…

Инспекторът от ФАА с усилие възвърна неутралното си изражение.

— Не. Няма причина да не го правите — рече той, но тонът му бе принуден.

Харисън и Микулски се настаниха на сиви метални столове от дясната страна на леглото на Арли Роузън, а Ейприл седна срещу тях.

— Командир Роузън — започна Джордж Микулски, — това няма да е снемане на показания; става дума за неформален разпит, който ще бъде документиран, с ваше разрешение. А сега бихте ли ни разказали онова, което си спомняте за предишната нощ, като започнем от излитането, включително маршрут, височина, план на полета, радиовръзки и т.н.

— Ще се постарая, приятели. Но все още съм доста замаян.

— Позивните на самолета ви са „новембър-три-четири-делта-делта“, нали така?

— Да.

— И самолетът е бил снабден с всички сертификати за годност, за безопасност?

— Разбира се. Освен това аз имам и правоспособност за бордови инженер. Всички дневници са водени до последно, но останаха в самолета, където и да се намира той.

Микулски си отбеляза нещо и кимна.

— Извинете, командире. Продължете. Как започна полетът?

Арли описа рутинното излитане от гладката повърхност на езерото Худ край Анкъридж, намиращо се близо до международното летище на града. След това си припомни бавното изкачване до две хиляди метра височина и полета над канала, известен като „ръкава Търнагейн“, после ниския планински хребет и Уитиър в посока към морето.

— Беше привечер и намерението ми бе да стигна до Ситка, а прогнозата бе благоприятна за полет по визуални ориентири. Така беше, докато не стигнахме на около шейсет мили източно от Уитиър. След това започнах да се снижавам и да държа курс южно над остров Монтагю, малко или много прав курс по GPS-a към остров Мидълтън, за да избегна облачната покривка на север. След като прелетяхме над Монтагю, реших да се държа по-ниско над водата, на около триста и трийсет метра. GPS-ът ми е с голяма карта и бях сигурен, че сме далеч от всякаква суша. Но когато прелетяхме над Мидълтън, разбрах, че сме попаднали в капан. Опитах да се свържа с Анкъридж и да поискам разрешение за полет по уреди.