Филип Шелби - Разплата

— Какво търсите тук? — ахна той.

— Пази се! — изкрещя Рейчъл.

Джоунс реагира точно както тя очакваше — дръпна се настрани. Но не видя как Рейчъл плъзна крак зад него и го покоси с рязък удар. Тежкият мъж се стовари като камък, а главата му се блъсна в стоманената решетка.

Стюарт, разтърквайки очи, се втурна назад и се спъна в тялото на Джоунс. Рейчъл го грабна за яката на сакото.

— Той е ранен! Помогнете ми да го измъкна оттук!

Стюарт постъпи като всеки добре трениран за аварийни ситуации служител. Задъхан, все още кихащ, той се подчини на заповедта й и сграбчи другата ръка на Джоунс, за да й помогне да го извлекат от трезора. Щом го измъкнаха в коридора и Стюарт се обърна с гръб към нея, в следващата секунда Рейчъл се втурна обратно в трезора.

Неслучайно беше спечелила третото място в общоармейските състезания по подводно плуване — издържаше до деветдесет секунди под вода. Изтича до сейфа и мигновено издърпа металната касета, където беше оставила димката. Измъкна кафявия плик. Барутът беше напълно изгорял — имаше само черни петна около дупчиците в плика. Но пликът беше студен на пипане — азбестовото платно беше свършило работа, поглъщайки отделената от барута топлина. Рейчъл чевръсто разкопча две от копчетата на сакото си, за да извади от вътрешния си джоб два кафяви плика. Смени обгорелия плик с нов, същия като предишния, който Стюарт и Джоунс бяха забелязали в ръцете й.

От коридора се разнесоха панически викове, но не чак толкова силни, че да изплашат гостите на хотела, изпълващи фоайето. Вентилаторите по тавана на коридора енергично засмукваха дима. Тя си повтори, че в този момент няма полза да се пита дали някой може да я зърне отнякъде. Само протегна ръка и сграбчи плика, оставен от Моли.

Но тук планът й засече — пликът на Моли беше бял, а вторият от нейните, с който тя беше решила да извърши подмяната — кафяв. На всичкото отгоре върху плика на Моли се мъдреше печата на хотела и името й, написано саморъчно. Рейчъл си наложи да не мисли за последствията, пъхна плика на Моли до сърцето си, заедно с първия плик, в който беше изгорял барутът. По всяка вероятност, когато редът бъде възстановен, първата работа на администратора от нощната смяна ще бъде да провери дали нещо не е повредено. И каквито бяха педантични, нищо чудно служителите от хотела да се досетят, че пликът не е същият като онзи, който беше оставила майор Смит. Но може и да не се усетят…

Рейчъл кихна, издиша, пое си дълбоко дъх, но веднага се закашля. Тръгна към вратата и тогава чу вик отвън: „Там е! Още е там!“. Две яки мъжки ръце я сграбчиха, за да я изнесат навън, на чист въздух.

— Добре съм, нищо ми няма — повтаряше Рейчъл за пети или шести път.

Намираше се в лекарския кабинет в хотела, в креслото, покрито с болнично одеяло. Не пожела да легне на санитарната кушетка, защото в никакъв случай не биваше да съблича сакото си. За щастие в момента имаше само една дежурна медицинска сестра и тя бе заета с подготовката на Джоунс за изпращане в спешното отделение на близката болница.

— Как е той? — попита Рейчъл.

— Безчувствен като медуза — отвърна сестрата. — Добре че не се е надишал с повече газ. Но е контузен от падането, и то зле…

Рейчъл погледна към Дж. Р. Стюарт, който лежеше изтегнат на близкия диван. Лицето му още беше зачервено от газа, а върху очите си притискаше влажна кърпа. В следващата минута Рейчъл отклони поглед към Джеб Пърсъл, отговарящ за охраната на туристическия комплекс „Грийнбриър“. Пърсъл беше във вилата си, не много отдалечена от хотела, когато започна да писука устройството, свързано с радиоканала за аварийна връзка към диспечерския пулт на охраната на хотела. Суховат, но строен мъж, малко под петдесетте, с къса коса като морските пехотинци и сиви очи, чийто цвят напомняше скалите над реката край хотела. Според преценката на Рейчъл, този Джеб Пърсъл преди години е работил или за ФБР, или за Управлението за борба с наркотиците, но се е пенсионирал по-рано, вероятно по здравословни причини.

— Офицер Колинс, как се озовахте в онзи коридор? При това, без да ви придружава някой от нашите служители?

Говореше с южняшки акцент, като изискан джентълмен, очакващ някоя елегантна лейди да го помоли за помощ. Но дори прекалено вежливият му тон не успя да прикрие подозрителните нотки в гласа му.

Рейчъл му разказа какво се бе случило от момента, когато носачът, Чарлс, я бе повел към писалището на Стюарт, до сядането й на столчето пред бара. Докато изреждаше събитията, тя на няколко пъти беше погледнала за съдействие към лежащия на дивана Стюарт, който кимаше одобрително, без да сваля кърпата от носа и устата си.