Филип Шелби - Разплата

„Той въобще не знае за какво всъщност става дума — повтаряше си тя. — Моли винаги пазеше тайните си много грижливо, така че е истински абсурд този чиновник да е бил посветен в замисъла й.“

Ако пък куриерът вече бе успял да се добере до „Грийнбриър“, за добро или за зло, този господин Дж. Р. Стюарт беше най-доброто куче пазач, който можеше да се желае.

— Нека да ви обясня какво възнамерявам да сторя — започна Рейчъл и го удостои с унищожителен поглед, размахвайки кафявия плик пред лицето си. — Този пакет също трябва да бъде добавен, при това още днес, към останалите документи, оставени при вас от майор Смит. После ще позвъня във Форт Белвоар, за да си поговоря с нея. Да се надяваме, че тя ще уреди всичко, така че да мога да си тръгна оттук успокоена, с чувство за изпълнен дълг. За искрено мое съжаление, нямам възможност да се порадвам на вашето гостоприемство, дори и само за една нощ.

Последната й забележка го накара да се усмихне. Напрегнатите черти на лицето му омекнаха, с което напомни на Рейчъл за топящия се снежен човек от детските й години.

— Ще бъда много щастлив да се погрижа за вас, госпожо.

Също както носача пред входа и той протегна ръка към плика. Но Рейчъл го изгледа с укор.

— Това са много поверителни военни документи, сър. Не мога да ги връча на когото и да било, преди да съм се уверила, че ще бъдат надеждно съхранявани.

— Да, разбира се.

Докато очите му шареха по тялото й, Рейчъл се досети, че единствена мисъл, която го вълнуваше в момента, беше: „Къде ли е скрила пистолета си?“.

— Моля, последвайте ме.

Рейчъл последва Стюарт по тесния коридор. Двамата преминаха покрай две затворени врати и се спряха пред трета. Той постави в процепа магнитна карта, отвори вратата и изчака Рейчъл да влезе преди него. Щом се озова вътре, тя разочаровано присви устни. За щастие, Стюарт беше застанал зад гърба й, така че не успя да забележи гримасата й.

За разлика от останалите помещения в хотела, обзавеждането на трезора беше изключително оскъдно — само един масивен, достигащ до тавана сейф, с основа около тридесет квадратни метра. Помещението беше преградено с дебела стоманена решетка, зад която се намираше самият сейф.

Беше висок четири и половина метра и приличаше на гигантска кутия, с непробиваема броня от неръждаема стомана — най-доброто, което можеше да предложи „Мозлер-Доу“, прочутата фирма за банкови сейфове и огнеупорни каси. През вратата на сейфа спокойно можеха да преминат едновременно двама души, без да се налага да се навеждат. Към вратата беше монтирана масивна ключалка и стоманено колело. Липсваше само часовников механизъм, за да прилича напълно на сейфовете в банковите трезори. Подобна предпазна мярка обаче би създавала само неудобства, защото по-капризните гости на хотела можеха да поискат достъп до сейфа по всяко време от денонощието.

Стюарт я изгледа през рамо и Рейчъл се досети, че той очаква тя да се обърне настрани, за да въведе цифровия код. До слуха й достигнаха късите писукания, докато той натискаше бутоните на електронното табло. Обърна се към него, едва когато чу бръмченето от завъртането на колелото.

Задвижвана от хидравлика, масивната врата леко зейна, а Стюарт я докосна с два пръста, сякаш се опитваше да ускори отварянето. Рейчъл долови нечий непознат мирис някъде зад гърба си — не беше приятното ухание от афтършейва на Стюарт, нито лекият мирис на машинно масло от хидравличните цилиндри, задвижващи вратата. Тя премести тежестта от левия на десния си крак и се престори, че политна, за да има претекст да се извърне леко назад.

Мъжът, безшумно застанал зад гърба й, беше висок поне метър и осемдесет и осем, широкоплещест и пълен. Тъмносиният му костюм очевидно бе шит по поръчка, но по-разумно щеше да бъде, ако от време на време местеше кобура с пистолета, защото сакото му беше издайнически издуто под лявата мишница.

— О, съжалявам! — Стюарт също се обърна назад. — Забравих да ви представя господин Джоунс от охраната на хотела — забързано й обясни той. — Длъжен е да присъства при всяко отваряне на сейфа.

— Всъщност, госпожо, трябва да бъда извикван, преди да се пристъпи към процедурата по отварянето на сейфа.

Джоунс се усмихна и кръстоса ръце зад гърба си. Усмивката му подсказваше, че Рейчъл може да продължи със задачата си, без повече да му обръща внимание.

Тя пристъпи към прага на сейфа. Сега, с този господин Джоунс, надзъртащ зад гърба й, задачата й доста се усложняваше — нямаше да може да огледа внимателно сейфа отвътре. Три от стените бяха запълнени с редици от касети, някои толкова малки, че в тях можеше да се сложат само два-три плика, но имаше и по-големи, достатъчни да поберат цяла щайга с марули. По четвъртата стена имаше хоризонтални чекмеджета — именно едно от тях сега отваряше Стюарт. Рейчъл си каза, че може би тъкмо в тях управата на хотела съхранява своите документи, като предоставя свободните чекмеджета за ползване от тези от гостите, които не желаят да им бъде запазена отделна касета.