Филип Шелби - Разплата

Но най-лошото в тази игра на живот и смърт беше фактът, че всички, буквално всички необходими компоненти можеха да се закупят от магазините за любители на електроника. Експертите по бомбените атентати от ФБР и от специалните антитерористични части „котираха“ най-високо магазините от веригата „Рейдио Шак“ като кандидати с надписи от рода на „Верига супермаркети за начинаещи бомбаджии“. Ако знаеш какво търсиш, там може да намериш всичко необходимо, за да гръмне тлъсто застрахованата ти къщурка на третия ден след заминаването на курорт, заедно с тъщата в кухнята. Покупките на Рейчъл тежаха някъде към триста грама, но от тези метални и пластмасови детайли — след като изхвърли излишното в кофата за смет — тя щеше да използва само около петдесет грама.

Два етажа под земята Рейчъл откри магазин за канцеларски принадлежности — оттам купи евтини листа за писане, два плика от кафява амбалажна хартия, както и печати за подпечатване с червен восък, от онези, които използват нотариусите и адвокатите по недвижими имоти. След това посети магазина в дъното на алеята, специализиран за авточасти и автомобилна козметика, за да прерови търпеливо дългите стелажи с автомобилни гуми и рафтовете, натъпкани с акумулатори, преструвайки се, че обмисля да смени гумите и акумулатора на колата си, докато собственикът на магазина внимателно опаковаше купените от нея два комплекта азбестово платно, използвано от шофьорите за потушаване на пожари в двигателите по време на пътуване.

Към седем вечерта Рейчъл отново подкара колата по Магистрала I-81. Движеше се не особено бързо, в най-дясното платно, за да не пропусне някоя крайпътна реклама. Най-после видя панел с рекламен надпис точно за това, което търсеше, отби колата по най-близкото отклонение и се върна около километър назад по платното. Там я очакваше следващата табела с неонови светлини, висяща над ниска, неугледна постройка:

Рейчъл паркира колата и влезе в магазина. По цялата отсрещна стена беше опънат плот от грубо скован шперплат, а зад него, в нишата между двата претъпкани рафта, висеше ръкописно написан ценоразпис.

— Какво мога да сторя за вас, млада госпожице?

Иззад плота изскочи пълен мъж на средна възраст, с развлечен пуловер и протрити джинси. Върху изпоцапаната му бейзболна шапка едва се четеше името на някаква фирма, произвеждаща трактори. Рейчъл реши, че той е собственикът на магазинчето.

Наложи се да прегледа набързо целия ценоразпис, преди да открие това, което й трябваше.

— Искам един комплект фойерверки от онези там, с етикета „Малкия Уили“. Но ако имате нещо по-добро…

— Е, за толкова пари надали ще намерите нещо по-свястно — прекъсна я собственикът и насмешливо изкриви устни.

— В случая парите не са от значение.

Той присви очи и я изгледа преценяващо.

— Аха, сега разбрах. Искате само да вдигнете малко пушилка, нали? Е, тогава всичко е наред. „Малкия Уили“ ще ви свърши работа. Един комплект ли казахте?

Тя кимна.

Собственикът изчезна сред нагъсто разположените рафтове, наблъскани до тавана с кашони. В това време Рейчъл още веднъж огледа магазина, но никъде не видя пожарогасители.

— Ето ви един комплект от „Малкия Уили“. — Собственикът нежно погали загърнатия в червен целофан набор от фишеци, всеки от които беше дебел колкото кренвирш. — Ще ви струва седем долара и осемдесет цента, заедно с данъка.

Рейчъл му подаде банкнота от десет долара и изчака за рестото.

— Приятно забавление! — извика собственикът след нея.

Тя се върна до колата, остави фойерверките при другите покупки и хлопна капака на багажника. После се настани зад волана, обърна се и отвори ципа на сака, за да извади и сглоби пистолета си.

След като се върна на междущатската магистрала, Рейчъл подкара колата по-бързо, но без да превишава отскоро въведеното ограничение от сто и десет километра в час. Дори и с тази скорост щеше да стигне до „Грийнбриър“ (според картата, разстоянието дотам беше около четиристотин километра) и да й остане достатъчно време до края на деня, за да изпълни задачата си.

Докато напредваше монотонно, залепена зад един мощен камион в средното платно, тя си напомни да потърси мотел за тази нощ, някъде преди Уайт Сълфур Спрингс. Замисли се как да постъпи, когато пристигне в „Грийнбриър“ — имаше две варианта. Първият беше по-лесен и по-безопасен, като обясни откровено какво търси. Но какво й гарантираше, че администраторът от хотела ще прояви желание за сътрудничество? Ако пък успее да го сплаши по някакъв начин — например със служебната си карта на следовател от Военната прокуратура — може би цялата операция ще приключи само за двадесет минути. Но ако се вдигне шум, тогава всичко ще зависи само от слепия шанс. Дали няма да се паникьосат дежурните през нощта на рецепцията?