Филип Шелби - Разплата

Щом кацнаха на пистата на „Дълес“, Рейчъл веднага се отправи към изхода за пътници с автомобилен превоз. Почти беше стигнала вратата, когато някаква разправия на десетина метра от нея привлече вниманието й. Група туристи се суетеше около гишето на една от агенциите за автомобили под наем, обсипвайки с гневни викове нещастния представител на агенцията. Рейчъл притежаваше златна кредитна карта за всички транспортни агенции, затова не възнамеряваше да използва много по-евтината пластмасова карта при наемането на автомобил. Приближи се до автомата и натисна бутона за местните маршрути на компанията за автобусни превози „Грейхаунд“. Послушната машина й обясни, че в седем часа тази вечер ще има експресен автобус от летището до Уайт Сълфур Спрингс — курорта в Западна Вирджиния, посещаван нееднократно от Моли Смит.

Рейчъл се промъкна в навалицата и се спря до широкоплещестия мъж пред гишето, чийто баритон се извисяваше над крясъците на останалите туристи.

— Слушайте — изкрещя мъжът в лицето на представителя на агенцията, — моята компания е направила при вас резервация на мое име още преди три дни. Никак не ме трогват обясненията ви, че проклетите ви компютри са блокирали! Намерете ми резервацията!

Служителят се сви уплашено. С треперещ глас се зае да обяснява на разгневените клиенти, че техните резервации са потънали някъде в дебрите на твърдия диск на блокиралия компютър.

Рейчъл съзря в тази суматоха благоприятна възможност и веднага забрави за автобусите на „Грейхаунд“. Хлътна в най-близката дамска тоалетна и след три минути отново се появи пред най-гъстата тълпа, но вече без следа от сенки по клепачите. Сега тълпата се бе преместила към съседното гише на поредната агенция за коли под наем, за да тормозят младото момиче, онемяло от страх зад стъклената преграда пред празния компютърен екран.

— Хм, госпожице… чудя се дали ще можете да ми помогнете — кротко започна Рейчъл, като се постара да произведе най-милия си тембър. — Да, разбрах, че имате някакви проблеми с компютрите. Но може би ще се уреди нещо за мен.

— Съжалявам, но дори и да имате резервация, точно сега с нищо не мога да ви помогна.

— Там е работата, че нямам — унило въздъхна Рейчъл и подпъхна под преградата служебната си карта с щемпела на Военната прокуратура. — Но се нуждая спешно от кола. Много е важно да не закъснея. Не само за мен, но и за шефовете ми. Не може ли да попълните документа на ръка? Зная, че ще отнеме време, но ще ви изчакам.

Служителката се усмихна вяло, докато оглеждаше картата на Рейчъл Колинс.

— Имате ли златна кредитна карта?

— Да, имам, но специално за това пътуване предпочитам да платя в брой. По-дискретно е, не знам дали ме разбирате…

Момичето от другата страна на гишето моментално я разбра и се усмихна съучастнически.

— Няма проблеми. Ще запиша личния ви номер от тази служебна карта вместо код на банкова сметка за депозита. Освен това нямате вид на жена, която ще задигне кола, взета под наем.

Рейчъл се усмихна радушно, когато служителката приключи с попълването на формуляра.

— Същото можех да сторя и за онзи кресльо там — прошепна тя и посочи с кимване гневния бизнесмен. — Но само ако беше ме помолил вежливо.

Колата под наем й свърши чудесна работа. Автобусът би могъл да я отведе за същото време до Уайт Сълфур Спрингс, но от там нататък нямаше да може да пътува така лесно, както сега с колата. Освен това ръчно попълнения на летището формуляр нямаше да бъде обработен от служителите за вкарване на данните в компютърната система за резервации, тъй като Рейчъл беше платила в брой и нямаше повод за тревога. Ако някой преследвач се опита да я открие по името, ще трябва доста да почака. Разбира се, тя нямаше намерение да задържи колата повече от две денонощия.

Успя да стигне до Алеята на независимостта малко преди да затворят магазините. Първата й спирка беше магазинът за електроника на компанията „Рейдио Шак“.

След атентата в Световния търговски център ръководството на Военната прокуратура реши при обучението на военните следователи да наблегне най-вече на познанията им по експлозивите. Рейчъл беше изпратена на едномесечен курс по взривно дело във Форт Мийд, Мериленд. Научиха я да борави с какво ли не — от изкуствените торове (изходен материал за самоделни взривни смеси) до най-новите печатни платки с микропроцесорно управление за дистанционно задействане на детонатори след изтичането на програмирано време. След като си взе изпитите с отличен успех, тя вече не можеше да понася градинарските центрове, кухненските разтворители и дори толкова безобидно изглеждащите тостери, използвани от терористите за взривни устройства.