Филип Шелби - Разплата

— Звучи много интересно. Не бях запозната с напредъка на противопожарните методи.

Пърсъл се отдръпна в коридора, за да може тя да напусне трезора.

— Нима е нужно на офицер като вас да знае толкова за новите противопожарни средства?

Чарлс, носачът, я чакаше пред главния вход на хотела, за да я изпрати до колата.

— Чух, че сте преживели доста вълнуващи моменти в нашия хотел, госпожо — рече той.

— По-вълнуващи, отколкото очаквах.

— Е, вашата професия не е като на всички останали. При вас винаги е по-интересно.

— Моля, не ви разбрах?

— Говоря за службата в армията, госпожо.

— Така е. Но може би имате предвид службата във флота? Там има мъже, на които нашите офицери и сержанти не могат да съперничат.

— Но вие по нищо не им отстъпвате.

Чарлс я придружи, докато тя премина покрай портиера, след което отвори пред нея вратата на колата и я изчака да се настани зад волана.

— Ще се радвам пак да ни посетите, госпожо — рече той. — Харесва ми, когато се появи някой, който успява да паникьоса нашите шефове.

Рейчъл му махна с ръка през отворения прозорец, натисна педала за газта и потегли в хладната нощ. Караше бавно до границата на туристическия комплекс, след което излезе на Магистрала I-64 и ускори до сто и десет километра в час. След двадесет минути стигна до мотела, където беше спряла преди няколко часа. Позна няколко от тежкотоварните камиони и туристически каравани, които още не бяха потеглили. Но нямаше други автомобили комби, освен нейния седан.

Сега пътуваше след един огромен камион с емблемата на „Макдоналдс“. За миг главата й клюмна. Едва успя да я изправи. За щастие, не изпусна волана. Остана за миг-два така скована, на предела на силите си. Коленете й трепереха от изтощение, превъзбуда и страх, че в следващата секунда отзад ще изскочи полицейска кола с мигащи светлини и смразяващ вой на сирената, за да я спрат и да насочат прожектора в лицето й.

„Стига, никой не те преследва! Ако Пърсъл се е обадил във Форт Белвоар, щяха да те спрат още когато излезе на междущатската магистрала. Но никой не те спря, нали?“

Рейчъл се запита защо толкова мнителният Пърсъл не я беше притиснал по-здраво. Но от тези мисли си спечели само още един, този път по-силен пристъп на главоболие. Едва след половин час, успокоена от тишината и мрака, тя повярва, че просто е имала късмет и това обясняваше всичко.

Разкопча сакото си и измъкна двата плика. Отвори първо своя, в който беше скрила барута, имитирайки димна граната. Изхвърли го през прозореца и той политна, увлечен от въздушната струя, към вратата на камиона зад нея. Пликът се лепна точно на ръба на прозореца, но шофьорът ускори ход и вятърът го издуха. Остатъкът от изгорелия барут се посипа по асфалта, заедно с разкъсания плик.

Рейчъл отвори плика, оставен от Моли в трезора на хотела. Лампата в колата беше слаба, но тя разбра, че вътре беше всичко, от което се нуждаеше.

Логан Смит се събуди сред смачканите и усукани чаршафи. Някакъв глух удар отекна до леглото. Радиоприемникът му се бе стоварил на пода, когато възглавницата му отхвърча към масата. Отново беше сънувал кошмарен сън. Отново с Моли в главната роля. Тя стоеше посред някакво блато, усмихваше му се, махаше му с ръка да нагази във водата, да се приближи до нея, но когато той понечи да отвори уста, от пресъхналото му гърло не излезе и звук. Така и не успя да се добере до нея, докато тя бавно чезнеше в мъглата, стелеща се над блатото. С нищо не успя да й помогне. Тинята я поглъщаше бавно и неумолимо… Изплашен, Логан размаха ръце в неистов пристъп, шмугна се сред тръстиките и цопна в калта. Но веднага започна и той да затъва, все по-бързо и по-бързо…

Обърна се по корем, потен и задъхан, вкопчил нокти в дюшека. Стомахът му внезапно се сви на топка. Измъчен, той се претърколи от леглото и се озова на пода. Надигна се с пъшкане и се затътри към банята.

Още беше под душа, когато отекна звънът на телефона. Обаждаше се портиерът, за да му съобщи, че някакъв джентълмен току-що бил пристигнал, за да разговаря с господин Логан Смит. Логан попита кой е посетителят и портиерът веднага сниши тон.

— Изпратете го горе — нареди Логан Смит.

Наметна хавлията, избърса се набързо, после обу панталоните и облече раираната риза и сакото от туид. Косата му не беше изсъхнала, но нямаше време за нея — трябваше да отвори вратата.

Посетителят се представи още на прага — специален агент Хендриксън, от секретните служби. Помоли домакина също да се легитимира, внимателно разгледа служебната му карта и едва тогава му връчи запечатан плик. От него Смит извади ламиниран пропуск със своята снимка и цифрови кодове за всемогъщото първо ниво на достъп, заедно с щрихкод за електронна идентификация. Най-отгоре имаше скромен надпис: „Министерство на правосъдието — Отдел за специални разследвания“. Пропускът беше издаден вчера. Датата за изтичане на срока за валидност не беше попълнена.