Филип Шелби - Разплата

В плика имаше също кратка бележка от съдията Саймън Естърхаус, само с три думи: „Пожелавам ти успех“.

— Долу ви чака един седан — добави агентът. — Бежов на цвят, луксозен, от нашия контингент.

Това означаваше, че колата е бронирана, снабдена с форсиран двигател и с комуникационен пулт.

Агентът подаде ключовете на Смит, след което му поднесе за подпис документите за получаване на колата и пропуска. Преди да си тръгне, той остави на Смит визитната си картичка.

— Ако ви потрябва помощта ни, само позвънете на един от тези телефони. Всяко ваше повикване ще се приема с приоритет от нашите диспечери. По всяко време на денонощието.

Смит знаеше, че тези мерки нямат нищо общо със съдията Естърхаус — това беше стандартна процедура за всеки, който получава първо ниво на достъп. Но за неговия случай секретните служби бяха допуснали изключение — далеч не всеки следовател от друго ведомство беше удостояван с предложението за сътрудничество.

Паркира пред „Четирите сезона“, но не влезе в бара, а в опразнения салон на ресторанта към хотела. Поднесоха му кафето и портокаловия сок, преди да успее да разгърне салфетката върху масата.

Беше решил да се премести в този хотел, защото не можеше да понася самотата в къщата в Чеви Чейз. Тишината, царяща в празните стаи, снимките на Моли върху шкафовете — всичко това му причиняваше непоносима мъка. Докато в хотела, макар че всичко беше безлично и еднообразно, персоналът можеше да задоволи всичките му желания. И най-важното — там беше по-близо до центъра на Вашингтон. Ако събитията внезапно ускоряха ход, не искаше да пропусне нещо важно заради задръстване и претоварен трафик от предградията към центъра на столицата.

Пред главния вход на хотела Логан Смит намери седана, доставен специално за него. Когато се появи на тротоара, портиерът и носачите го изпратиха с очакващи погледи, но никой не се втурна пред него, за да му отвори вратата на колата. Преди да влезе в нея, федералният агент надникна в багажника. Там го очакваше пълен комплект оборудване: противокуршумна жилетка от „Кевлар“, деветмилиметров „Хеклер и Кох“, резервни пълнители за него, пушка помпа „Мозберг“ и гранати със сълзотворен газ. Смит се запита дали Хендриксън не си е помислил, че ще се сражава с цяла банда мафиоти.

Върху арматурното табло беше оставен клетъчен телефон. Смит открехна капака. Веднага замига лампата за повикване — Люсил беше изгубила търпение да узнае какво става с него. Смит поговори с нея по пътя от Александрия до Форт Белвоар. Люсил нямаше какво ново да му докладва, но запитванията й относно плановете му сякаш нямаха край. Най-много я вълнуваше въпроса кога ще се върне в Лос Анджелис.

— Не зная — лаконично отвърна Смит.

Люсил замълча, преди да продължи с по-хладен тон:

— Хм… А как да се свързвам с теб?

— Ако не съм на този номер, опитай в „Четирите сезона“, стая 807.

— Не могат ли да ти помогнат колегите от специалния отряд?

Смит знаеше, че само една негова дума ще бъде достатъчна, за да му се притече на помощ специалният отряд за борба с тероризма на ФБР.

— Ако се наложи, веднага ще ги потърся — обеща й той.

— Окей. Но помни, че и ние тук, в Лос Анджелис, сме се справяли с проблеми, за които дори агентите с първо ниво на достъп си нямат и представа.

Смит вече приближаваше кръстовището на Пенсгейт авеню и Белвоар Роуд, когато внезапно се разгневи и на Люсил, и на Хендриксън. Беше чудесно, че и двамата щедро му предлагаха помощта си, но в същото време го караха да се чувства зависим от тях. Така доникъде нямаше да стигне. На всичкото отгоре всяка нощ Моли обсебваше сънищата му и той беше напълно безпомощен да промени нещо. Но през деня, когато изпълняваше задачите си, трябваше да я държи настрани. Болката по нея, мъката от загубата притъпяваше сетивата му, а тъкмо сега щеше да бъде фатално да допусне някакво досадно недоглеждане, да отмине нещо второстепенно на пръв поглед, което можеше да се окаже ключът към загадката. Към спотайващия се наблизо безлик убиец.

Никой не беше уведомил дежурния офицер майор Джесъп, че днес ще ги посети следовател със специални правомощия, изпратен от Министерството на правосъдието. Тъкмо разговаряше с Дейвс в Кармел, Калифорния, когато Мери, секретарката му, влезе, за да му съобщи за неочакваното посещение. Махна й с ръка, за да го изчака, но след няколко секунди тя отново се появи на прага.

— Той заяви, че няма намерение повече да чака в приемната. — Тя показа на майора служебната карта на посетителя.