Филип Шелби - Разплата

— Смяташ ли още да го чакаш да се присъедини към нас, Пам? — попита тя. — Да не би да има някакви проблеми около преназначаването на Саймън?

— Ако имаше проблеми, щях да бъда уведомена — отвърна Памела с леден тон. — Отивам до телефона, за да проверя кога ще се появи съпругът ми.

— Защо ми се струва, че някои от нас не са много желани тук? — подхвърли коментаторът.

— Всеки е добре дошъл, Артър — не му остана длъжна Кан. — Съвсем друго е положението с неандерталците.

Така започна поредният рунд от вечните спорове между либерали и консерватори. Памела отдавна беше усвоила изкуството да мисли за едно, докато разговаря вежливо за нещо съвсем различно. В момента се наслаждаваше на изненадата, предизвикана от новото назначение на съпруга си. Нямаше нищо по-приятно за нея от това да бъде заобиколена от свои хора. Някои от присъстващите познаваше още от колежа, други бяха грижливо подбрани и опитомени с течение на годините. Всички бяха галеници на съдбата и отлично помнеха двете неписани, но най-важни правила за особи от техния ранг: първо — протягай ръка за помощ само когато си сигурен, че няма да се наложи да затънеш до колене в чуждите проблеми; и второ — ако се налага да предприемеш мерки, за да спасиш кожата си, удряй бързо, здраво и точно.

Дъщеря на дългогодишен висш правителствен служител, Памела Естърхаус беше наясно с тези правила още от детските си години, засукани едва ли не с майчиното й мляко. Благодарение на стриктното им спазване, сега тя можеше да се радва на всеобщо уважение. Неведнъж беше ставала свидетел — без да се трогва от това — на провалите на мъже и жени, по-способни от нея, които си бяха позволили да ги нарушат. Светът, обичаше да повтаря баща й, винаги се е подчинявал само на едно — тежестта на дадена личност в обществото. Памела Естърхаус превърна този извод в свой ръководен принцип и не беше престанала да се учудва и да се разочарова, когато познатите й, колкото и да бяха умни и надарени, не съумяваха да разберат тази проста истина. Което, разбира се, й позволяваше така лесно да ги манипулира и да ги използва за целите си. Докато не срещна един мъж, който се различаваше от всички останали…

Инстинктивно усети, че някой е застанал зад гърба й. Може би уханието на одеколона издаде чуждото присъствие. Отпусна глава назад, така че икономът да може да прошепне на ухото й:

— Съпругът ви пристигна, госпожо.

Памела се надигна и се извини пред гостите си. Озова се в преддверието тъкмо когато Саймън затваряше външната врата. Тя не пропусна да забележи приведените му рамене и лекия тик в левия му клепач. Много добре познаваше тези признаци, знаеше и как да се справи с тях.

— Скъпи…

Но не го целуна. От години беше изоставила този ритуал. Кожата по бузите му винаги беше прекалено груба за нежните й устни.

— Как мина с президента?

Не откъсваше поглед от него, докато той хапеше изпръхналите си устни — навик от ученическите години, когато се беше налагало да признае, че не си е научил урока.

— Всичко ще се уреди — чу тя дрезгавия му шепот. — Ще има разследване, но президентът натовари именно мен да го ръководя. Никой няма да пострада. Гарантирам ти.

— Но това е чудесно! — въздъхна успокоена Памела. — Хайде, ела с мен.

Хвана го под ръка, без да обръща внимание, че Саймън леко тътри крака. Искаше да го качи на горния етаж, за да премахне следите от страха и опасенията му. Умееше го чудесно.

— Приятели мои, искам да ви представя следващия нов член на Върховния съд!

Гласът й заглъхна сред шумните ръкопляскания и викове на гостите, станали на крака. Памела поведе съпруга си към отредения за него стол на почетното място на масата. Докато той с усмивка приемаше поздравленията, тя пристъпи към бара с напитките. Приготви си едно питие с повече уиски и с по-малко лед. Не забрави и чаша за Саймън — няколко глътки щяха да му помогнат да се отпусне. Но ако сложеше повече, щеше да извика сама демоните в къщата.

Люсил Паркър зави рязко надясно към паркинга пред Дорчестър Тауър на булевард Уилшър. Полицейският седан се раздруса от задействането на спирачките и се наклони наляво, когато Люсил отвори вратата и се надигна от седалката.

Със своя тридесет и две годишен стаж, петдесет и седем годишната Паркър беше сред най-опитните и най-суровите агенти на ФБР в Лос Анджелис. Всяка година новопостъпващите кандидати тръпнеха от страх да не попаднат в нейния отдел.

През 50-те и 60-те години ФБР не разполагаше със специална програма за обучение на жени агенти, още повече за чернокожи неомъжени жени. Навремето Люсил Паркър беше доволна, че я бяха приели на работа като секретарка. Всичко останало беше постигнала сама — благодарение на безсънните нощи над гражданския и наказателния кодекс, на вродената си смелост и прямота, интелигентност и решителност.