Филип Шелби - Разплата

Люсил измъкна снимката и внимателно я остави върху шкафа с лицевата страна надолу.

Рейчъл се събуди към един следобед, тихоокеанско поясно време. Все още скована от дългото пътуване и от съня, тя се затътри към банята. Горещият душ забарабани по гърба й и след минути успя да отпусне стегнатите й мускули по раменете и врата. Когато излезе в коридора сред облака от пара, стомахът й вече стържеше от глад.

Малкият ресторант на Оушън авеню беше само на десетина минути пеша — колкото за една кратка, но приятна разходка под полъха на свежия бриз. Вече бяха заети почти всички маси. Рейчъл се настани в едно сепаре, поръча си обяд и се загледа през прозореца. Навън, по тротоара, машинално отбеляза Рейчъл, беше пълно с туристи.

Първо й поднесоха кафето, а после омлета. Почти четвърт час тя не вдигна очи от масата. Но салфетката й внезапно падна от скута й. Когато се наведе да я вдигне, тя зърна първата страница и водещото заглавие на „Сан Франциско Кроникъл“, оставен там от предишния посетител.

Този път имаше късмет — вече бе успяла да преполови омлета, преди погледът й да попадне на колоната във вестника с последните новини от страната.

Статията за убита служителка, офицер от Военната прокуратура, беше в долния ляв ъгъл на първа страница. Погледът на Рейчъл се смрази, неспособен да се откъсне от миниатюрната фотография на Моли Смит, от онези снимки за документи, които се съхраняват в досиетата на офицерите при прессекретаря на прокуратурата.

Прочете заглавието два пъти, преди да повярва на очите си: „Убийство на майор от армията край Вашингтон“. Подзаглавието допълваше загадката: „Полицията не разполага нито с улики, нито с мотив за престъплението“.

Ръката й сякаш сама пусна вестника на пода и плахо отмести чинията с омлета. Грабна салфетката, за да почисти покривката, макар че нямаше нужда от този жест, после вдигна вестника от пода и го остави върху масата.

— Привършихте ли с обяда?

Рейчъл учудено вдигна глава. Сервитьорката се беше надвесила над нея, с каната за кафе в ръка.

— Да… да, благодаря — сепна се Рейчъл. — Къде е тоалетната?

— Право надолу, втората врата вляво.

Успя да се добере до втората врата вляво точно навреме. Облегна се на приятно хладния порцелан, задъхана и зашеметена, и наплиска лицето си със студена вода.

„Моли е мъртва. Моли е мъртва. Моли е мъртва.“

Всичко наоколо се завъртя пред погледа й. Стори й се дори, че отнякъде се разнесе приглушена молитвена мелодия. Не, не, наоколо беше съвсем тихо. Навярно се беше излъгала. Посегна към кърпите и се зае яростно да търка лицето си. Когато се умори, вдигна очи и се погледна в огледалото — оттам я гледаше лице на непозната жена.

В този миг в съзнанието й изплува коженото яке с индиански ресни по ръкавите и емблемата с червенокожия вожд на гърба. Ръката й неволно опипа ребрата отляво, там, където сърцето й биеше до пръсване, но пръстите й сами продължиха към мишницата.

„Пистолетът ми! Къде ми е пистолетът?“

Беше го оставила в най-долното чекмедже на един от шкафовете в къщата.

„Не! Сега не ми трябва. Аз съм добре. Той не дебне навън, пред ресторанта…“

Поне в това Рейчъл беше сигурна. Нали куриерът се е добрал до Моли преди… преди колко? Според статията във вестника трябва да е било преди двадесет часа. Той не може толкова бързо да пристигне тук.

Сервитьорката я изгледа учудено, когато Рейчъл се върна на масата, хвърли банкнотата до чашата с кафето, грабна вестника и изтича навън. След седем минути, задъхана, тя се прибра в къщата. Веднага завъртя двата ключа отвътре, спусна стоманената верижка и се затича към шкафа в спалнята.

По пода се разпиляха дрехите от чекмеджето — тя го дръпна силно навън и изсипа съдържанието му. Грабна пистолета и веднага провери пълнителя. Успокои се чак когато усети тежестта му в дланта си.

После се върна във всекидневната и запали двете лампи, преди да дръпне завесите. Едва тогава си позволи да се отпусне на дивана и да включи телевизора. Реши да прочете още веднъж съобщението във вестника. Погледът й обходи редовете поне шест-седем пъти. Всичко беше събрано в тези няколко реда. Но нямаше нищо, което да й помогне да се ориентира.

Погледна към телефона. Според правилника, беше длъжна веднага да се свърже с началниците си. Нищо чудно там, във Форт Белвоар да са убедени, че именно тя, Рейчъл Колинс, последна е видяла майор Моли Смит преди смъртта й.

„С изключение на убиеца.“