Филип Шелби - Разплата

— Естърхаус е мъртъв. Приличаше на сърдечен пристъп. Мисля, че е погълнал някакъв невротоксичен препарат. Люсил, слушай ме внимателно! Той ми даде всичко. Е, почти всичко. Нарече убиеца с прозвището „Инженера“. А когато му споменах за „Уандърленд Тойс“, едва не онемя. Мисля, че трябва веднага да провериш тази компания за детски играчки. Много е съмнителна.

— По-съмнителна е, отколкото предполагаш. Когато се опитах да проверя в Бюрото за доходите на корпорациите към Финансовото министерство, ми отказаха достъп. Забранено било да се проверява каквото и да било, свързано с „Уандърленд Тойс“.

— Пълна забрана за достъп?

— Нямаше откъде да го знаеш, но Логан и аз вече сме се сблъсквали с нещо подобно. „Уандърленд Тойс“ е само фасада, нещо като прикритие на правителствената разузнавателна служба. Като онази, със седалище в Лангли.

— ЦРУ?

— Че кой друг.

На Рейчъл й се зави свят.

— Но какво излиза? Че Инженера работи за ЦРУ?

— Научи ли името му?

— Естърхаус издъхна точно преди да ми го съобщи.

— Тогава ще ни отнеме много време да се доберем до този негодник.

— Може би няма да е толкова много. Естърхаус призна, че Памела го познавала. Памела е съпругата на съдията.

— А знаеш ли с какво се занимава тя? Важна клечка е в Министерството на правосъдието. Ръководи Федералната програмата за защитата на свидетелите.

Рейчъл се поколеба. Не знаеше как да реагира.

— Не разбирам, Люсил, какво общо има това с нас. Но може би тя е последната жива личност сред всички, които са познавали убиеца. Освен ако той вече не се е докопал и до нея…

— Рейчъл, зная, че веднага ще се заемеш с издирването й. Но първо ме изслушай, и то много внимателно. След като разговарях с експертите от Бюрото за доходите на корпорациите, някой от Вашингтон грабна слушалката и с нетърпящ възражение тон ми нареди да го свържа с моя директор. Представяш ли си, с моя директор! Той ме извика след половин час в кабинета си и ме наруга така, както и баща ми не ме е ругал, когато още ходех на училище. Нахока ме за всичко — за Логан, за Бюрото за доходите, за опитите ми да проваля акции на ЦРУ под прикритие. Искаше обяснения. Да, включително и за теб. Опитах се да извъртам, но той ми кресна, че знаел всичко за теб, че съм ти помагала да осъществиш самоубийствения си план.

Люсил спря, за да си поеме дъх.

— Работата е там, че сега съм принудена да докладвам всяка своя стъпка в кабинета на директора. Нали сме държавни служители. Нямам друг изход. Съгласно последните му заповеди, трябва веднага да прекратиш разследването и…

— Не съм му подчинена! Няма право нищо да ми нарежда.

— О, Рейчъл, та той веднага ще позвъни на твоя шеф! Може би вече го е сторил.

— Кажи на твоя директор, при цялото уважение, което му дължа, че ако той или някой друг реши точно сега да бие отбой, Памела Естърхаус ще бъде мъртва най-късно до сутринта. Осигури им още малко време, Люсил! Кажи им за съдията. По-добре да го чуят от твоите уста, отколкото от новините по телевизията след час-два. Не ме изоставяй точно сега. Наближава краят на играта… Остани с мен!

За миг пукотът от статичното електричество отекна гръмко в ухото на Рейчъл.

— Какво ще правиш сега? — попита Люсил.

— Ще побързам да открия Памела Естърхаус преди Инженера и да я скрия някъде, където ще бъде в безопасност.

— Но къде?

— В първото полицейско управление, което ми попадне пред очите. Или в сградата на ФБР. Тогава вече твоят директор може, ако пожелае, да ми вземе главата.

— Колко време ти е необходимо?

— Не зная. Люсил, чуваш ли ме? Обещавам ти, че ако ме притиснат до стената, ще вдигна такава олелия, че ще имаш повод да изпратиш момчетата от специалния отряд по следите ми.

— Добре, Рейчъл — тихо се съгласи Люсил. — Помъчи се да я откриеш, но не забравяй, че съм длъжна да съобщя на моя шеф плановете ти.

— Трябва да се опиташ да го убедиш, че ако Инженера пръв се добере до нея, ще бъде безнадеждно късно да й осигуряваме каквото и да било прикритие.

През дърветата край улицата и профучаващите автомобили Рейчъл успя да зърне мигащите светлини на полицейската кола по отсрещната алея. От пронизващия вой на сирените стъклата на колата й започнаха да вибрират. Тя набра номера на Памела Естърхаус.

Четири позвънявания — никакъв отговор. Накрая се чу женски глас.

— Министерство на правосъдието. Добър ден.

— Памела Естърхаус?

— В момента не е кабинета си.

„Може би ще прехвърлят разговора от кабинета й в друга стая…“