Филип Шелби - Разплата

— Как успяхте да го разкриете?

Но думите се изтръгнаха от гърлото му по-скоро като стон. Лицето му се сгърчи, той простена още веднъж. Ръцете му стиснаха устата и коленете му се подгънаха. Съдията се свлече на тревата и започна да се гърчи като епилептик. Рейчъл изкрещя, когато тялото му се сви в страхотен спазъм. Тя приклекна до него, стисна го за брадичката с едната си ръка, а с другата се опита да отскубне пръстите му от лицето. Но главата му продължаваше трескаво да се мята и да се удря в земята.

Викът й привлече вниманието на всички наоколо. Тя чу как хората се развикаха, после някой побягна.

— Обадете се на 911, веднага! — изкрещя тя през рамо.

Внезапно Естърхаус отпусна ръце. Рейчъл бръкна в джоба си за клетъчния телефон и го подхвърли на един от учениците, които бяха прекратили играта си, и ги наблюдаваха.

Тя погледна съдията. Очите му бясно се въртяха в орбитите, а челюстите му потракваха, като че ли се мъчеше да сдъвче нещо живо, мърдащо в устата му. Рейчъл разкъса ризата му и залепи ухо към гърдите. Сърцето му биеше до пръсване.

— Памела…

Произнесе името с ужасяващо прохъркване, след което шумно всмукна въздух и се задави.

Рейчъл с ужас видя как от устните му потече мътна бяла пяна.

— Името! Кажи ми името му!

Естърхаус се вторачи в нея като обезумял. Опита се да проговори, но успя да повтори само името на жена си. Нов спазъм разтърси гърдите му и той отметна глава.

— Памела го знае…

— Не! Няма да ти позволя да умреш сега! — шепнеше Рейчъл като побесняла. — Не сега!

Тя започна да масажира сърцето му, притискайки едната си китка върху другата. Натискаше силно, веднага отпускаше, после пак натискаше. Искаше й се да може да му влее поне част от желанието си за живот, но нищо не постигна. Зад гърба й тълпата беше притихнала, само някой сподавено прошепна:

— Опитай уста в уста…

Рейчъл посегна да му отвори устата. Но оттам забълва бяла пяна, примесена с кръв. Тя не можеше, никой не можеше да я застави да притисне устни към тази розовееща уста.

Бавно се отдръпна. Остана така за момент, на колене, със сведена глава. После някой й подаде одеяло и тя покри трупа на съдията.

Рейчъл се изправи и огледа тълпата. Зърна момчето, на което беше дала клетъчния си телефон. Той тръгна към нея веднага щом погледите им се срещнаха.

— Обадих се. Линейката скоро ще пристигне.

Рейчъл му показа служебната си карта и взе телефона.

— Ще помолиш ли тези хора да се отдръпнат? Но да останат наблизо до идването на санитарите.

— Да, ще им кажа.

И той се зае заедно със съучениците си да изтласкат тълпата назад. Рейчъл се облегна на ствола на дъба и се отпусна. Все още трепереше. Тя остана така, за да изчака хората да се отдръпнат и да образуват плътен кордон около мястото, където лежеше Естърхаус, след което бавно се отдалечи към изхода на парка.

Рейчъл тичаше и трескаво се опитваше да подреди мислите си: „Естърхаус е мъртъв. Мъжът, когото той нарече с прозвището Инженера, или куриера, както го наричах аз, по някакъв начин се е добрал до него. Естърхаус призна, преди да издъхне, че Памела го познава. Дали тя знае, че на Саймън Естърхаус му остава малко да живее? И дали ще й разкрие името на Инженера…“.

Една линейка профуча с вой по алеята към мостчето с гребните лодки. Хората покрай нея се спираха и обръщаха глави, но Рейчъл не спираше да тича като обезумяла. Сред тълпата около онзи дъб все ще се намери кой да разкаже на полицаите и санитарите за непознатата жена, коленичила край умиращия, отчаяно опитваща се да му помогне, която после внезапно бе побягнала нанякъде. Може би най-добре я бяха запомнили учениците, ритащи топката на тревата. Рейчъл не можеше да си позволи точно сега да се остави да бъде разпитвана от вашингтонската полиция. Пресече улицата запъхтяна, прескочи ниската ограда пред градинката на ъгъла и продължи към колата си, паркирана на площад Раул Валенберг 16 16 Раул Валенберг (1912 — 1947) — шведски индустриалец, опитал се да спаси няколко хиляди евреи от нацистите в Будапеща през 1944 г. Предполага се, че е умрял в съветски концлагер. — Б.пр. .

Затръшна вратата и сграбчи с две ръце волана. Остана така няколко секунди, заслушана в бесния ритъм на сърцето си. Погледът й попадна върху огледалото за обратно виждане и тя се ужаси от гневно искрящите си очи. Посегна към телефона в джоба си.

— Люсил?

— Господи, най-после! Крайно време беше да се обадиш. Изтече почти половин час. Добре ли си?