Филип Шелби - Разплата

От мига, в който Стивън Коупланд бе прекрачил за последен път прага на кабинета на съдията Естърхаус, и на двамата беше пределно ясно, че конфликтът между тях е неразрешим. Защото съдията вече беше предупреден от старшите съдружници в правната кантора, в която работеше Коупланд. От същите тези всемогъщи адвокати, на които съдията беше задължен за подкрепата в началните периоди на кариерата си. От него поискаха да го мами, докато директорите на „Бел енд Робъртсън“ и „Рейлроудс“ подготвят всички „доказателства“ — достатъчно убедителни, за да се превърне Стивън Коупланд в главния виновник за банкрута на железопътната компания.

Саймън Естърхаус никога не беше забравял колко им е задължен. Никога не му бе хрумвало дори, че може да им откаже да се отплати за щедрата подкрепа. Докато на Стивън Коупланд съдията не дължеше нищо. Нищо, освен малко човещина.

„Ако тогава не го бях предал…“

Разбира се, тогава всичко щеше да бъде съвсем различно. Коупланд нямаше да се превърне в негов отявлен враг, нямаше да изгаря от желание за мъст. Може би той и Бети Ъндъруд щяха и днес да си останат влюбени един в друг, не беше изключено дори вече да са се оженили, но никога нямаше да се осмелят да надзърнат в тайните архиви на съдията Естърхаус. А това би означавало папката с данните за смъртта на генерал Норт да остане завинаги погребана в онзи безлюден склад, вместо да се превръща в инструмент за отмъщение, попаднал в ръцете на неуравновесен, озлобен и амбициозен млад юрист. Да, жалко. Много, много жалко, защото Коупланд беше не само амбициозен, но и доста способен.

„Можех тогава да ги спася, и то всичките. Дори и Стивън… дори и себе си.“

Но вече беше безнадеждно късно за благородни жестове, с които да изтрие петната от миналото. Оставаше му само един изход. И този изход, това пробуждане на съвестта беше до голяма степен провокирано от кошмарния телевизионен репортаж. Камерата с ужасяваща натуралистичност беше показала как изтича кръвта на Логан Смит, как безпомощно клюмва главата му, когато санитарите го поеха, за да го пренесат на носилката.

Той остави чашата с недопития коняк на масата, стана от креслото и се запъти към горния етаж, за да се освежи в банята. Наплиска лицето си със студена вода, но не посмя да се погледне в огледалото. Нямаше желание да се любува на физиономията си, защото знаеше, че няма на какво да се зарадва. Протегна ръка към чашата, в която държеше протезите си. И без тях можеше да говори сносно, но си го позволяваше само в присъствието на жена си. От един изтъкнат правист, от един бъдещ член на Върховния съд се изискваше прецизна дикция и ораторска дарба, така че беше немислимо Саймън Естърхаус да излезе от дома си без протези. В никакъв случай не искаше да фъфли в присъствието на Рейчъл Колинс.

След като си постави протезите, Естърхаус си изми ръцете, взе си шлифера от гардероба и слезе по стъпалата. В преддверието се спря и се огледа. Това беше неговият дом, припомни си той, но вече не можеше да му предложи нито топлина, нито уют.

Русокосото момиченце надигна главица и я изгледа с любопитство, дори с подозрение, когато клетъчният телефон иззвъня в джоба на Рейчъл. Тя се усмихна на детето, което й се изплези предизвикателно и веднага хукна към пейката, където го чакаше майка му.

— Къде си сега? — попита я Люсил. — Стори ми се, че чувам детски гласове.

— До басейна „Тайдъл“. — Рейчъл се огледа. — Знаеш ли малкия пристан, където дават лодки на час?

— Разбира се, че го знам.

— Днес в парка наоколо има много хора, защото времето е приятно и всички майки са решили да изведат децата си на чист въздух. Може би именно затова съдията избра това място за срещата — тук е шумно, пълно с хора, така че човек лесно може да остане незабелязан.

— А забеляза ли го?

— Не. Мисля, че още не е дошъл. — Рейчъл погледна днешния брой на „Ню Йорк Таймс“, разтворен на колене й. — Но вече знам как изглежда.

— И аз си купих вестник. Изглежда ми много потаен, с една дума — неприятен тип — промърмори Люсил. — Най-лошото е, че може би дори и в този миг те следи отнякъде. Не вярвам да е пропуснал да извика хората си.

— Не, Люсил, не мисля, че е решил да ми залага капан. Не разполага с достатъчно време. В статията във вестника се споменава, че по-късно днес трябва да се яви на някаква важна среща на юристи от цялата страна. Дори предполагам, че няма да има много време за разговор с мен.

— Да, така е. Помниш ли онзи телефонен номер, който ми беше продиктувала? Принадлежи на една компания, нарича се „Уандърленд Тойс“. Главната квартира на компанията се намира не много далеч от летище „Дълес“. Тази информация подсказва ли ти нещо?