Филип Шелби - Разплата

— Документи. Мога ли сега да ви ги покажа?

Рейчъл знаеше, че може да измъкне оръжието си за някакви си три десети от секундата. Всяко движение на съдията, дори и той да се постарае да бъде внезапно, би било забавено, поради погълнатия алкохол.

— Извадете ги.

Естърхаус ги измъкна от вътрешния джоб. Страниците бяха хванати с телбод в горния ляв ъгъл. Стори й се, че бяха около двадесет — двадесет и пет.

— Какво е това?

— Не се ли досещате? Нали сте разговаряли с Бети? Не вярвам да е забравила за това досие. Сигурно ви е разказала за него.

На Рейчъл й се прииска да грабне листата от ръката му, но трябваше да прояви сдържаност.

Предпочете да се отдръпне встрани. Бяха почти еднакво високи, така че дулото на нейния револвер сочеше точно към десния му бъбрек. Рейчъл успя да надзърне зад гърба му, но бързо се успокои — наоколо беше чисто.

— Информация за последните дни на Норт, познах ли?

Естърхаус кимна, а Рейчъл си помисли, че дори би се усмихнал, ако въобще можеше да се усмихва. Той разгърна страниците, докато най-после намери тази, която го интересуваше.

На нея бе описан маршрутът на последното пътуване на генерал Норт — до базата на ВВС в Калифорния. Посочваше се в колко часа самолетът ще излети от базата „Андрюс“, а след това и часът на пристигането в Палм Спрингс. Всички останали редове бяха задраскани с червена диагонална черта, а отгоре някой бе написал с едри печатни букви: „СЛУЧАЯТ Е ПРИКЛЮЧЕН“.

— Представям си как бие сърцето ви в този момент — заговори Естърхаус. — Макар че не мога да чуя ударите му. Но като че ли усещам задъханото ви дишане. Познахте ли тези страници?

Рейчъл предпазливо пристъпи към него, заставайки с гръб към ствола на дървото.

— Да, Бети ми беше споменала за този документ. — Тя го изгледа недоверчиво. — Защо досега не сте го унищожили? Някои страници тук вероятно са посветени на събития отпреди доста години. Защо още ги пазите? И защо, по дяволите, сте добавяли нови и нови?

— Вие сте следовател. Познавате психологията на престъпника. Може би и аз приличам по нещо на всички останали престъпници, които обичат да се връщат на местопрестъплението. Всички си приличаме по това — и убиецът, и джебчията… Обречени сме да си останем завинаги обвързани със спомените, въпреки страха, че можем да бъдем разкрити и съзнанието, че това може да се окаже решаващата улика.

Този път той наистина се усмихна — с болнаво помръдване на устните, разкриващи прекалено бели зъби, като че преди малко ги бе полирал и излъскал.

— Не посмях да унищожа тези страници. Вие сте млада, но когато ги прочетете, може би ще ме разберете по-добре. Навремето не вярвах, че някой друг ще надзърне в тях и че те завинаги ще си останат моя тайна. Но се оказа, че не съм взел под внимание прекомерното си високомерие и последиците от него. Разбирате ли за какво ви говоря?

— За гордостта, за прекалената гордост.

Съдията кимна, но в следващия миг примигна и притисна ръка към брадичката си. Рейчъл си помисли, че страда от зъбобол и е решил да разтрие челюст. Той избърса долната си устна, но когато отдръпна ръка, тя видя, че по дланта му се стича тънка бяла струйка.

— Трябва да ми съобщите името му.

Саймън Естърхаус я изгледа недоумяващо.

— Говоря за убиеца, нает от вас. Длъжен сте да ми го кажете.

— Да, длъжен съм да го предам.

Тя го изгледа учудено, когато той отново протърка челюст, но този път по-силно, след което изскърца със зъби.

— Ще се погрижа да ви задържат — продължи Рейчъл. — А сега искам да ми предадете тези страници. И без излишни движения.

Естърхаус се подчини. Рейчъл взе листата от ръката му и ги напъха в джоба си.

— Ще ви кажа кой е Инженера — бавно продума Естърхаус. — Макар че никой няма да ви разреши да го пипнете дори и с пръст, такъв играч е.

Рейчъл огледа парка, за да намери свободна от минувачи алея, по която да напуснат зоната.

— Наблизо ли е? — попита тя.

— Не му съобщих, че имам намерение да се срещна с вас.

— А защо ми казахте, че няма да можем да го арестуваме?

— Той не е от онези, над които се простира властта ви. Но ще го осъзнаете, едва когато ви разкрия кой е той.

За Рейчъл тази тирада звучеше безсмислено. Ако разполагаше с време и с помощници, би могла на всекиго да нахлузи белезниците. А сега разполагаше и с двете.

„Може би е глупаво… но защо да не опитам?“

— Зная за „Уандърленд Тойс“ — изрече тя.

Очите на Естърхаус се разшириха от изненада. Рейчъл осъзна, че държи в ръцете си силен коз. Това беше важна следа и Люсил трябваше да задейства своите хора веднага след като Рейчъл й телефонира.