Филип Шелби - Разплата

Рейчъл коленичи до Смит. Вратът и рамото му бяха подгизнали от кръв. Разкъса якето му, за да опипа противокуршумната жилетка „Кевлар“. Докосна още нещо — предпазната яка от подсилен полимер, стегната около врата като яка на протестантски пастор. Имаше дълбока бразда от куршума чак до ухото и късчета от раздробената плът на Смит. Рейчъл съдра ръкава на якето му, после яката, за да стегне и бинтова раната и да спре кръвотечението с импровизиран турникет. После го обърна настрани, за да смъкне докрай якето и жилетката.

Димът се сгъстяваше. Очите й смъдяха. Закашля се. Трябваше да диша на пресекулки и по-начесто. Някъде от долния етаж се чу пращене на пламъци. Тя изхриптя и се отпусна на лакти и колене на пода, раздирана от суха кашлица.

Опита се наново да се изправи, за да обърне Смит по гръб. Наведе се, пъхна ръце под мишниците му и го изтегли към себе си. Обърна се и бавно, съвсем бавно започна да го влачи след себе си, хванала с една ръка колана му, за да не й се изплъзне тялото.

Рейчъл едва не рухна под тежестта му. Разтвори крака, за да запази равновесие, преди да започне мъчителното слизане надолу по стълбата. На всяко стъпало се задъхваше и спираше. Все пак успя да се добере до партера, опирайки се на парапета. В този миг видя пламъците, чиито езици ту изскачаха иззад ъгъла, ту пак стихваха, жадно поглъщайки въздуха. Дишането й се затрудни. До вратата водеща навън към рампата оставаха само няколко крачки, още десет, девет… Последното, което помнеше, беше как протяга ръка и се стоварва върху рампата.

Събуди я кашлица. Още лежеше на рампата, на няколко метра от стъпалата към алеята пред склада. Някой я викаше.

„Кой може да ме вика тук, в тази пустош?“

Надигна се, олекнала, сякаш планина се бе смъкнала от раменете й. Краката й се огънаха, тежки като олово. Когато изправи глава, видя същият онзи полицай, с когото се бяха сблъскали преди влизането им в склада. Той носеше Смит на гръб към отворената врата на полицейската кола. Остави го на задната седалка. После се върна при нея, намръщен и окървавен.

— Ранена ли сте?

Стори й се, че думите му мъчително бавно излязоха от устата му.

Тя го изгледа смаяно, питайки се защо й бе задал толкова глупав въпрос. Видя как той вдигна пръст към дясното си ухо, сочейки с другата си ръка към нея. Тя вдигна ръка и докосна нещо, така и не разбра какво. Страхотна болка прониза черепа й. Полицаят й извика нещо, после се наведе, за да й помогне да се качи в патрулната кола. Тя видя първо Смит, а после зърна и своето отражение в стъклото. Лицето й беше цялото в кръв. Пръстите й докоснаха челото й и напипаха някаква вдлъбнатина, за която знаеше само, че не трябва да е там.

Рейчъл остана до Логан Смит на задната седалка до момента, когато първата линейка изскочи с вой от дъното на алеята. Санитарите го измъкваха от патрулната кола. Тя реши да се възползва от суматохата, седна зад волана на колата на Смит, включи двигателя, заобиколи склада и излезе на Краун Виктория, където паркира зад някакъв камион. След това изтича обратно към склада и видя пристигането на пожарникарите, които веднага се втурнаха да гасят пожара. Един от пазачите на складовата зона мучеше нещо нечленоразделно, размахвайки ръце, но командирът на пожарникарите сърдито го избута назад.

Рейчъл влезе отзад в линейката и затвори вратата след себе си. Смит лежеше на носилката, а двамата санитари още бяха надвесени над него. Дръжките на носилката бяха изцапани с кръв.

— Ще оживее ли?

Единият от санитарите само изръмжа нещо и продължи работата си. Другият се обърна към нея и вторачи изцъклени очи към кръста й. Тя проследи погледа му и едва сега осъзна, че още не е свалила гранатите от колана си.

— Какво ще стане с него? — настойчиво повтори тя.

— Изгубил е много кръв. За щастие, куршумът не е засегнал каротидната артерия. Но още не мога да кажа колко зле е ранен. — Той се поколеба, преди да я запита: — Този турникет… ваше дело ли е?

Рейчъл кимна.

— А сега нека да погледна и вас.

Тя усети студеното щипане на тампона със спирт по кожата на лицето си, но дори и сега не отклони очи от носилката. На врата на Логан санитарите вече бяха поставили плътен бандаж, а на лицето му — кислородна маска. Единият санитар пристягаше каишите на носилката.

Другият я накара да се обърне, огледа я и подсвирна от изненада.

— Ухото ви…

— Зная. Голяма ли е раната?

— Изглежда, ще успеем да я закърпим. Още кърви. Куршумът е преминал може би само на милиметри от черепа ви.