Филип Шелби - Разплата

— Понякога ненавиждам тишината — измърмори тя.

Смит още веднъж направи пълен завой и приближи колата към рампата пред главната врата на склада на компанията „Макхенри“, после продължи по платното, за да паркира до ъгъла, така че колата да не се вижда от улицата.

— Как предпочиташ да действаме? На светло или на тъмно? — попита той.

— На светло — реши Рейчъл. — Ако той е вътре, ще използва прибор за нощно виждане. Така че, ако е осветено, ние ще имаме предимство.

Смит кимна и измъкна своя „Мозберг“. С другата ръка посегна и погали Рейчъл по лицето.

— Стой наблизо.

Те излязоха едновременно от колата и без да губят нито секунда, на бегом изкачиха стъпалата откъм задната рампа под прикритието на навеса. Рейчъл застана в гръб, насочила пистолета към алеята, за да го прикрива отзад, докато Логан си свърши работата с електронната блокировка на вратата.

Ключалката избръмча. Той рязко отстъпи наляво, а Рейчъл — надясно, така че никой от тях не остана пред отварящата се врата. След малко Логан натисна дръжката, за да ускори отварянето на вратата. Тя се оказа много тежка и тромава и може би затова се отвори само наполовина, но на тях и това им бе достатъчно. Той влезе пръв, насочил дуло, а Рейчъл чевръсто, с озъртане се шмугна след него в помещението, тънещо в полумрак. Слънчевите лъчи още не бяха достигнали прашните тавански прозорци. Тя се обърна надясно и веднага се притисна към стената — помнеше отлично основното правило от тренировките във Форт Макклелан — първо си подсигури гърба! Чу дишането на Смит и тихите писукания на вътрешната алармена система. Смит се беше заел да я деактивира.

Според чертежите на сградата, главното табло на електронната система трябваше да се намира вляво, на половин метър над малкото табло с клавишите. Рейчъл чу скърцането на отварящия се метален капак. Представи си как пръстите на Смит пипнешком се плъзгат по всички бутони, за да достигнат до този, който търси.

— Пази си очите! — прошепна Логан.

Рейчъл веднага приклекна, наведе глава и захлупи лице в шепи. Тогава чу лекото изщракване, последвано от ослепителна светлина.

„Сега трябва да реагира! Ако е проникнал тук преди нас, ако ни чака вътре в склада…“

Изщракването на ключа отекна в смълчаното помещение и веднага заглъхна. Рейчъл видя на три крачки от себе си някаква ниша, сграбчи Смит за ръкава и го притегли към себе си.

— Отвън ми изглеждаше по-различно — полушепнешком изрече той.

Оказа се, че порутената и занемарена фасада ги бе подвела. Вътре помещенията бяха модерно оборудвани, на три етажа, всеки от които беше с размери наполовина по-малки от размерите на футболно игрище. Подът беше бетонен, но покрит отгоре с гладък слой от епоксидна смола. Дълъг, висок до кръста плот разделяше входния коридор от останалата част на партера. На плота се виждаха четири компютъра, покрити с полиетиленови калъфи. Рейчъл реши, че ги използват за регистрация на складовите наличности.

Зад дългия плот се издигаха дебели стоманени стълбове, а по тях бяха монтирани десетки стелажи, с подредени на тях метални касети с формата на куб. Самите стелажи имаха ламаринени дъна, широки около метър, метър и десет. В касетите бяха наблъскани картонени кутии и папки, до една прашни и овехтели — от онези, с твърдите корици, които счетоводителите използват за съхранение на годишните баланси. Отдавна всичко се пазеше в паметта на компютрите, но за всеки случай, за да се застраховат срещу аварии или злоупотреби, директорите настояваха да разполагат и с архивни копия на хартия.

Отделните етажи бяха свързани със спираловидни стълби, закрепени с масивни болтове към бетонния под. Вторият и третият етаж бяха идентични с първия, с едно-единствено изключение: подовете не бяха от бетон, а от подсилена стоманена конструкция. Рейчъл погледна нагоре — чак до тавана, където вертикалните колони се кръстосваха с носещите греди под покрива. От тавана висяха луминесцентни лампи с най-голяма мощност, хвърлящи ярки отблясъци по бетонните стени, всичките боядисани в бяло. Тя забеляза също сноповете червени тръби, обикалящи всеки етаж, към които стърчаха месингови накрайници за впръскване на противопожарна пяна.

— Какво чувстваш? — загрижено я попита Смит.

— Доста е студено. Възможно ли е климатичната инсталация да е работила, преди да сме влезли през вратата? Чувам някакъв шум… струва ми се, че идва откъм тръбите. Да не би да е от стичаща се вода? Може ли някоя да е прокапала? И всичките тези хартии… не ти ли мирише на мухъл? — Тя се обърна към него. — Не вярвам той да се крие сега някъде по етажите. Е, не съм напълно сигурна.