Филип Шелби - Разплата

— Какво искаш, Памела?

— Да спреш да се държиш така вкиснато. Досадно е. Ти целият си ужасно досаден.

— Исках само да чуя…

Тя се сепна, като видя как челюстта му увисна и ръцете му трескаво сграбчиха устройството за дистанционно управление. От телевизионния приемник се разнесе говор.

Излъчваха бюлетина с местните новини. До един от пожарникарите се изправи млада, стройна журналистка. Зад гърба й друг пожарникар поливаше със силна струя догарящия огън в ъгъла на склада. Сред дима смътно се виждаше надписа: „Складове на компания Макхенри“.

— Рано тази сутрин избухна експлозия в един от пристанищните складове — започна репортерката. — Пожарникарите правят всичко, което е по силите им, но вече съобщиха за двама пострадали.

На екрана картината се смени — включиха спешното отделение в болницата „Джон Хопкинс“. Започнаха с линейката пред входа, с разтворени врати и двама санитари, смъкващи носилка. Естърхаус ахна, когато камерата улови в едър план окървавеното лице на Логан Смит.

— Един от пострадалите вече е идентифициран като федерален агент. Състоянието му е критично. Вторият пострадал, за който се предполага, че е жена, все още не е открит.

Памела се обърна с гръб към телевизора и сграбчи съпруга си за раменете. Разтърси го силно и извика:

— Стига, Саймън! Всичко свърши! Чуваш ли? Вече нищо не те заплашва! Сега остава само да си държиш устата здраво затворена…

Саймън Естърхаус се изви, за да се освободи от ръцете й.

— Да не си обезумяла? — дрезгаво прошепна той. — Смит още е жив! А момичето…

— Смит ще умре, преди да го сложат на операционната маса! А колкото до момичето, то вероятно не се е измъкнало от онзи горящ склад. Край! Свърши! Така, както трябваше да стане още в Аризона.

Естърхаус я изгледа уплашено.

— Не ми се вярва — изохка той. — Непрекъснато си мисля как целият този кошмар едва сега започва.

Главата му се отметна от силната плесница.

— Само ако го допуснеш!

В този миг пропя мелодичният звънец на външната врата. Тя го измери с унищожителен поглед, после излезе припряно от кабинета, без да забрави да затръшне вратата зад себе си. Спря се за миг чак пред огледалото с орнаментирана рамка в преддверието. Беше по-скоро по навик, защото знаеше, че изглежда чудесно.

— Добро утро, Памела.

Инженера беше облечен съвсем семпло, както повечето обитатели на Джорджтаун в неделните дни — с маратонки, избелели джинси и широк пуловер, с емблемата на отбора на „Червенокожите“ на гърдите.

— Сам! Каква приятна изненада.

— Може би не идвам в подходящ момент.

— Не, влизай.

Той прекрачи прага и остана в преддверието. Тя затвори вратата след него. От течението полъхна ароматът на парфюма й. Той се усмихна, когато при обръщането си срещна очите й. Погледите им се кръстосаха, по-красноречиви от всякакви слова. Инженера усети топлина в слабините си.

— Това какво е? — попита Памела и посочи към жълтеникавия плик в ръката му.

— Малък подарък. Но по-специален, от тези, които не трябва да задържа при себе си.

Памела посегна към плика. Пръстите й неволно докоснаха неговите. Стори й се, че електрически ток премина между тях. Тя дръпна металната щипка, отвори плика и измъкна папката, но само наполовина. Защото знаеше какво съдържа.

Инженера хвърли многозначителен поглед към затворената врата на кабинета.

— Той видя по новините как откараха Смит в болницата — прошепна Памела. — А Рейчъл Колинс е изчезнала.

— От „Джон Хопкинс“ съобщиха, че не гарантират оцеляването на Смит. Той е в кома. Но дори и да оживее, ще бъде на системи. А колкото до Колинс, тя избяга и се сега се крие някъде. Но без това — посочи той към папката — нищо не може да докаже.

— Нима ще я оставиш да се скрие?

— Не съм казал това. Но точно сега мисля повече за Саймън. Предполагам, че е много отчаян. Познах ли?

— Да.

Инженера отвори вратата на кабинета и надникна вътре. Естърхаус седеше зад писалището, с поглед, зареян сред грамотите и снимките в рамки на отсрещната стена. Инженера тихо затвори вратата зад себе си.

— Той е много зле. Не съм сигурен дали състоянието му няма още повече да се влоши.

Памела вдигна рамене. Очите й блестяха, устните се разтвориха, гласът й одрезгавя.

— Не можем да позволим това да се случи.

— Не, не можем. Мога ли да използвам банята?

— Знаеш къде е.

Инженера се изкачи по витата стълба към горния етаж. Прекоси вестибюла, застлан с дебел килим, после подмина вратата на стаята за гости и спалнята. Влезе в банята, облицована с мрамор, и се приближи до поставката, на която бяха наредени тоалетните принадлежности: четки за зъби, несесер за бръснене, афтършейв, комплект гримове и малки флакончета със скъпи одеколони. В ъгъла, зад парфюмите, стоеше ниска чаша с почистващ разтвор, в която съдията беше накиснал протезите си. Инженера измъкна от джоба си малка пластмасова туба — подобна на онези със спрей против хрема. Отвинти капачката и отброи в чашата петнадесет капки от млечнобялата течност. Завинти капачката и скри тубата в джоба си, после взе една книжна салфетка, запуши отвора на чашата, раздруса я и хвърли салфетка в тоалетната чиния. Разбира се, не забрави да пусне водата.