Филип Шелби - Разплата

Люсил провери много грижливо списъците с имената на пътниците, но не откри нищо тревожно. После отново се свърза с бюрото на ФАА в Атланта и ги помоли да й изпратят файловете с данните за всички пилоти и членове на обслужващия персонал. Получи ги след двадесетина минути. Кадровите и личностните характеристики на летците и стюардесите се оказаха чисти.

Люсил още веднъж прегледа всичките материали, само за да е напълно уверена, че нищо не е пропуснала. После се облегна назад и се вгледа в купа с хартии, оставяйки подсъзнанието си да се рее свободно сред най-незначителните на пръв поглед детайли. Но тревожните камбани в подсъзнанието й не откликнаха нито за миг дори.

Накрая, когато се свърза с Логан, за да му докладва за резултата, тя беше напълно убедена, че убиецът на Стивън Коупланд не лети тази нощ към Финикс или поне няма да пристигне по въздуха в столицата на щата Аризона. Но това, което не знаеше и дори не подозираше, беше фактът, че вече бе допусната грешка, и то решаваща, но не в самата информация, а в начина на оформянето на заявката за получаването на тази информация. Логан Смит беше поискал пълни данни за всички полети от летище „Хартсфийлд Интернешънъл“ в Атланта до „Скай Харбър“ във Финикс. Именно това съобщение беше препредадено от Люсил до диспечерите в Атланта, които концентрираха вниманието си изцяло върху двете отправни точки на картата: Атланта и Финикс, без да поглеждат към базата на ВВС в Лейкланд, на тридесет и шест километра от Финикс. Диспечерите разсъждаваха, при това напълно обосновано, че са получили задача да проследят самолет, който се е насочил към гражданско летище. Тъй като в спешния факс на ФБР въобще не се споменаваше за базите на военните, на дежурните тази нощ в Атланта въобще не им хрумна да включат в рапорта си до ФБР Лос Анджелис данните за реактивния „Гълфстрийм-IV“, който наскоро бе излетял с направление за кацане: Лейкланд, Аризона.

Оставаха само четиридесет минути от полета до Лейкланд. Авиодиспечерите от контингента на ВВС умело направляваха турбореактивния „Гълфстрийм-IV“, което позволи на Инженера да поспи малко повече от два часа. След като се събуди, той се свърза по радиоканала с командира на базата на ВВС, за да се увери, че е потвърдено разрешение за кацане.

Инженера отдавна се познаваше с този офицер. Последната им среща беше преди шест месеца в пустинята Невада, в зоната около базата Грум Лейк, която въобще не беше означена на картите, предназначени за цивилни лица. Тогава те обхождаха подземните бункери, сред рафтовете със супермодерно военно снаряжение, пред което въображението на авторите на романи с научнофантастични сюжети бледнееше. Разговаряха най-вече за бъдещите операции в държавите от Далечния Изток. Командирът на базата не възрази, когато Инженера му съобщи, че ще посети Лейкланд по път, само за час или два, преди да се прибере в другата база — в Грум Лейк. Тъй като всички комуникации между самолета и наземния персонал в кулата се кодираха през скрамблери, Инженера не се безпокоеше, че досадните авиодиспечери от гражданската авиация ще прехванат неговия радиообмен.

Инженера завърши разговора си с полковника — командир на базата в Грум Лейк — като не забрави да му благодари за вежливото посрещане, след което се отправи към багажното отделение в задната част на самолета. Всъщност, той нямаше никакви грижи около багажа и облеклото. В гълфстрийма имаше внушителен запас от всякакво оръжие, боеприпаси, камуфлажни дрехи — с една дума всичко, необходимо за самостоятелно действащи агенти във вражеския тил, независимо от географските ширини — от арктическата тундра до знойните тропици. Инженера провери екипировката, избра си това, което му трябваше и беше напълно оборудван, когато пилотът започна спускането.

„Гълфстрийм-IV“ премина покрай ескадрилата от изтребители F-18, готови за участие в поредното нощно учение, и спря до малкия хангар, не много далеч от кулата за управление на полетите. Инженера се показа от люка с малък сак в ръка, огледа се и закрачи към полковника, който го чакаше, изправен до личния си автомобил — джип чероки с гражданска регистрация, но със стикерите на ВВС на предното стъкло. В хладната нощ сред смълчаната пустиня двамата офицери се поздравиха сдържано. Полковникът не запита посетителя защо му бе притрябвало цивилно превозно средство. Въобще не му хрумна да прояви любопитство относно намеренията на Инженера по време на краткия му престой във Финикс. Само седна на седалката до водача на патрулната кола от военната полиция, която потегли след джипа, за да го съпроводи до границите на базата. Последното, което полковникът видя на светлината на фаровете, беше ръката на Инженера, вдигната през отворения прозорец за поздрав, и габаритите на джипа, които бавно угаснаха сред мрака на пустинята Соноран.