Филип Шелби - Разплата

Седалката срещу задната преграда на салона се оказа с размерите на средно голям диван. Рейчъл се настани върху възглавниците, после изпъна крака и се отпусна назад. Не й се искаше да прекара целия полет в легнало положение, ала облегалката за ръцете, тапицирана с две възглавнички, можеше да послужи за опора, на която да отпусне за малко глава. Освен това монотонният тътен на реактивните двигатели хипнотично я отнасяше в царството на съня. С изключение на нощната лампа, която Логан Смит бе включил над своята седалка, целият салон на самолета беше затъмнен. За малко тя се взря в нощния мрак навън през люка, въздъхна при вида на огромната оранжева луна, която след първия завой на самолета галантно отстъпи място на блещукащите звезди.

Смит не откъсна поглед от екрана на своя компютър още петнадесет минути, макар че отдавна беше намерил това, което го интересуваше. Не искаше да помръдне от мястото си, преди да се увери, че Рейчъл вече спи. Най-после се надигна, съвсем тихо, и се огледа. Все пак откъм вратата към пилотската кабина се прокрадваше достатъчно светлина, за да види, че тя е заспала дълбоко. Гърдите й се повдигаха и спускаха в равномерен ритъм.

Той посегна към одеялото, метнато на съседната седалка, когато го озари по-добро хрумване. Припомни си, че военните бяха свикнали да спят леко, за да са готови да скочат посред нощ при първия сигнал за тревога. И никак не се дразнеха, че в повечето случаи тревогата се оказваше учебна. Затова, вместо да издърпа одеялото и да стресне заспалата жена, той се зае да регулира отоплението в салона. Успокои се, едва щом се убеди, че Рейчъл продължава да диша равномерно и плавно. Затопленият въздух може би щеше да замени липсата на одеяло.

Логан се прокрадна към най-предната седалка в салона, натисна бутона за нощната лампа и набра номера в Лос Анджелис.

— Звучиш ми малко уморено — констатира неуморимата Люсил. — В колко кацаш във Финикс?

— В три и тридесет.

— Да не се окаже, че си безнадеждно закъснял?

— Не е изключено.

Още преди излитането, Смит беше наредил на пилота да форсира самолета с максималната скорост, разрешена при параметрите на конкретния полет, като подбере най-прекия маршрут към целта. Естествено, възникнаха проблеми при прелитането през забранени за цивилни полети въздушни пространства. На Смит му се наложи спешно да се свърже с щаба на противовъздушната отбрана на Щатите, скрит дълбоко в недрата на планината Шайен, и да чака с трепет разрешението за пряк въздушен коридор, което задължително трябваше да се съгласува с Центъра за координиране на полетите във Вашингтон.

— Къде са колегите от тактическото поделение? — попита той.

— И те пътуват към Финикс. Ще се приземят на Скай Харбър след тридесет минути. Не забравяй, че аз първа те предупредих — с тях може да имаш усложнения.

— Какво стана с аварийната картотека?

— Не е зле да си провериш факс апарата.

Смит се върна към импровизирания комуникационен пулт върху масата в предната част на салона. Откъсна листа с цветната снимка, отпечатан от послушната машина. Фотографията не беше от най-високо качество, но женското лице върху нея определено напомняше на описанието, което Рейчъл Колинс бе продиктувала на Люсил Паркър.

— Е, изглежда задоволителна — изръмжа Смит, — но това е копие от шофьорска книжка. Издадена е във Вашингтон. Нямаш ли вести от Аризона?

— Натрупах доста сведения за Бети Ъндъруд, но никой от разпитаните не е бил особено близък с нея. Най-малкото, може да се очаква нашите хора от тактическото поделение да се затруднят, поне в първите часове.

— Може би няма много да се разтакават, особено ако ги притиснем по-здраво. Свържи се с ФАА 13 13 Федерална администрация за авиация — агенцията в Съединените щати, отговорна за всички граждански полети. — Б.пр. и изискай от дежурните диспечери всички сведения, с които разполагат за полети от Атланта към Скай Харбър. Както редовни, така и на частни самолети.

На Люсил й беше потребна секунда-две, за да асимилира новата задача.

— Искаш да кажеш, че нашият човек може да се опита да ти скочи?

— А ти помисли върху следното: Коупланд е бил мъртъв от двадесет и пет, да кажем тридесет минути, преди Колинс и аз да го открием. Междувременно убиецът вече е пътувал към „Атланта Интернешънъл“. Въпросът е: дали ще се качи на първия редовен полет, независимо от авиокомпанията, или ще предпочете собствен превоз? Не мисля, че ще рискува с първия вариант. Педантични маниаци на гишето за регистрация, липса на свободни места, проблеми с авиомеханиците, евентуално закъснение на полета — това са все елементи, които дори и най-опитният убиец не може да контролира. Нито пък да предвиди.