Ю Несбьо - Полиция

— Към мен ли? — Хари смръщи вежди. — Обикновено си спомням отлично всичките си случаи.

— Тогава тъкмо беше приключила драмата със Снежния човек, ти избяга в Хонконг и се покри за известно време. Самият ти замалко да попаднеш в списъка с изчезнали лица.

— Ясно — сви рамене Хари. — Бьорн, после ще разпиташ колегите от „Издирване“ какво имат по случая. Предупреди ги да са в готовност, ако някой позвъни на вратата или получат съмнителни повиквания да се отзоват през деня, нали? Според мен трябва да разнищим този случай, въпреки че няма нито труп, нито местопрестъпление. — Хари плесна с ръце. — Кой е кафеджията тук?

— Ами… — подхвана Катрине с престорено гърлен, дрезгав глас, отпусна се на стола, изтегна крака, затвори очи и потърка брадичка. — Редно е да се заеме новобранецът.

Хари стисна устни, кимна, скочи от мястото си и за пръв път, откакто намериха тялото на Беате, в Котелното прозвуча смях.

В съвещателната зала цареше сериозна атмосфера.

Микаел Белман седеше в долния край, председателят на Общинския съвет — в горния край на масата. Микаел знаеше имената на повечето присъстващи. Още с встъпването си в длъжност той си постави за цел да ги запомни. И по имена, и по физиономия.

„Без да познаваш фигурите, няма как да играеш шах — го беше поучил предшественикът му. — Нужно е да си наясно какво могат и какво — не.“

Добронамерен съвет от опитен началник. Защо обаче същият този човек, вече пенсионер, присъстваше тук, в съвещателната зала? Дали го бяха привлекли като консултант? Независимо какъв опит бе натрупал в играта на шах, едва ли владееше тактическите ходове на високата блондинка, седнала през две места от председателя и в момента взела думата. Кралицата. Общинският съветник по социалните въпроси. Исабеле Скойен. Зарязаната. Гласът ѝ звучеше хладно, делово, защото очевидно знаеше, че заседанието се протоколира:

— С растящо безпокойство наблюдаваме неспособността на полицейските структури в Осло да сложат край на убийствата в собствените си редици. Медиите съвсем закономерно оказват силен натиск върху нас да предприемем твърди мерки, но по-важното е, че чашата на гражданското търпение преля. Не можем да останем безучастни към засилващото се обществено недоверие срещу официалните институции, в случая става въпрос за полицията и за Общинския съвет. И понеже този проблем попада в сферата на моите компетенции, поех инициативата за това неформално изслушване, което цели Общинският съвет да вземе отношение към стратегията на главния секретар за справяне с казуса — изхождайки от презумпцията, че такава стратегия съществува — и после да преценим с какви възможности разполагаме.

Микаел Белман плуваше в пот. Мразеше да се поти под униформата. Опитите му да улови погледа на предшественика си се увенчаха с неуспех. Защо бе дошъл на това заседание?

— По мое мнение е наложително да бъдем открити и да подходим иновативно към всички възможности — продължи напевно Исабеле Скойен. — Разбираме, че текущият случай вероятно надхвърля компетентността на млад, новоназначен главен секретар. За зла беда още в самото начало на мандата си той се сблъсква със ситуация, изискваща богат опит и рутина. Предвид дългогодишния стаж и професионалната биография на предшественика му, смятам, че ако той ръководеше службата, нещата щяха да потръгнат много по-добре. Убедена съм, че всички присъстващи споделят моето мнение, включително действащият и бившият главен секретар.

Микаел Белман се питаше дали е чул правилно. Да не би тя да… наистина ли се опитваше да…?

— Така ли е, Белман?

Той се прокашля.

— Извинете, че ви прекъсвам, Белман — Исабеле Скойен сложи на носа си чифт очила за четене „Прада“ и присви очи срещу листа в ръцете си. — Ще ви прочета извлечение от протокол от заседание, проведено по същия повод. Вие казвате следното, цитирам: „Уверявам Общинския съвет, че държим ситуацията под контрол и имаме всички основания да се надяваме на скорошен пробив.“ — Тя свали очилата. — Съветвам ви да не пилеете нашето и вашето време, което, несъмнено, е дефицитно, да ни спестите повторенията на вече чути неща и да ни изложите напредъка по случая.

Белман тръсна назад плещи, надявайки се мократа риза да се отлепи от кожата му. Проклета пот. Проклета кучка.

В осем вечерта Хари влезе в Полицейската академия. Чувстваше се изморен. Беше изгубил тренинг да мисли продължително време концентрирано. С колегите му не постигнаха кой знае какъв напредък. Препрочетоха докладите, прехвърлиха вече обмисляни предположения, завъртяха се в порочен кръг и заудряха глави в стената с надеждата тя рано или късно да поддаде.