Ю Несбьо - Фантом

Приближи се до открехнатата врата към мазето. Ослуша се. Джо Завинул 78 78 Джо Завинул (1932-2007) — световноизвестен австрийски джаз композитор и пианист, създател на фюжън формацията „Weather Report“. — Б.пр. ? Спусна се по стълбите, стигна до мазето и надникна през мрежата. Стиг Нюбак бавно се въртеше сякаш в космическа безтегловност. Хари се чудеше дали наистина вибриращият в джоба му телефон звучи като самолетна перка. Мелодията — четирите — или по-точно три те — тона от „Palladium“ в изпълнение на „Weather Report“ — наподобяваше зов от отвъдното. Хари имаше чувството, че Стиг Нюбак му се обажда по телефона.

Погледна номера на екранчето и натисна зелената слушалка.

— Стиг, здравей! — Хари позна гласа на служителката на регистратурата в Онкологичния център. — Там ли си? Чуваш ли ме? Не можем да се свържем с теб, Стиг. Къде се губиш? Имаше няколко насрочени срещи, които се провалиха. Започваме да се тревожим. Мартин ходи у вас, но не те откри и там. Стиг?

Хари прекъсна разговора и прибра телефона в джоба си. Тъкмо навреме; джиесемът на Мартине се развали след гмуркането в дома на Рудолф Асаев.

Изнесе стол на верандата и седна. Предобедното слънце озари лицето му. Извади кутията и лапна една от черните тузарски цигари. Запали и набра номера, който знаеше наизуст.

— Ало.

— Здрасти. Аз съм.

— Хари? Обаждаш се от непознат номер.

— Имам нов телефон.

— Толкова се радвам да чуя гласа ти. Добре ли пътува? — попита Ракел.

— Да — Хари се усмихна, защото гласът ѝ преливаше от щастие. — Пътувах отлично.

— Топло ли е?

— Даже горещо. Слънцето пече. След малко ще закуся.

— Ще закусиш? При теб сега не е ли около четири часа?

— Обърках се заради умората от полета. В самолета не успях да поспя. Намерих чудесен хотел, където да отседнем. В Сукумвит.

— Нямаш представа с какво нетърпение очаквам да дойда при теб, Хари.

— Аз…

— Изслушай ме. Говоря сериозно. Цяла нощ не съм мигнала от размисли. И осъзнах, че това е правилното решение. Ще се справим. Правилното е да се борим. Добре че не ти отказах, Хари…

— Ракел…

— Обичам те, Хари. Обичам те. Чуваш ли? Усещаш ли колко шаблонно, странно и невероятно звучи тази дума? Точно като яркочервена рокля. Облича я само онази, която знае какво впечатление ще произведе. Обичам те. Прекалявам ли? — засмя се тя.

Хари затвори очи и усети как ласкавото слънце целува кожата му, докато най-прекрасният смях на света гали слуха му.

— Хари? Там ли си?

— Да.

— Странно защо ми се струваш толкова близо.

— Мхм. Съвсем скоро ще съм съвсем близо до теб, скъпа.

— Кажи го пак.

— Кое?

— Скъпа.

— Скъпа.

— Ммм…

Хари усети, че нещо твърдо в задния джоб го убива. Извади го. Под слънчевите лъчи покритието на бижуто изглеждаше златно.

— Ракел — подхвана той, докато прокарваше пръст по почернялата част на пръстена, — ти никога не си се омъжвала, нали?

Тя мълчеше.

— Ало?

— Да.

— Какво според теб би било да бъдеш омъжена?

— Не е смешно, Хари.

— Не се шегувам. Знам, че и през ума не би ти минало да се венчаеш за събирач на дългове в Хонконг.

— А за кого бих се венчала?

— Не знам. За цивилен, бивш полицай, който преподава основни следствени похвати в Полицейската академия?

— Не се сещам да познавам такъв човек.

— Но може да се запознаеш с някой, който да те изненада. Случват се и по-странни неща.

— От теб съм чувала, че хората никога не се променят.

— Щом сега твърдя, че е възможно, значи самият аз съм доказателство за обратното.

— Глупчо.

— Нека приемем съвсем хипотетично, че съм прав: хората се променят и е напълно възможно да оставиш миналото зад гърба си.

— Да разбиеш призраците на пух и прах, взирайки се смело в тях?

— Е, как ти се струва?

— Кое?

— Хипотетичният ми въпрос за женитбата.

— Това предложение за брак ли е? Хипотетично? По телефона ?

— Е, недей да използваш толкова категорични изрази. Просто се пека на слънце и разговарям със симпатична мацка.

— А аз затварям!

Разнесе се сигнал за свободна линия. Хари се смъкна на кухненския стол със затворени очи и предоволна усмивка. Топлен от слънчевите лъчи и неизпитващ никаква болка. След четиринайсет часа ще се срещнат. Представи си изражението на Ракел, когато пристигне на изхода за самолета и го види да я чака; погледа ѝ, докато Осло се изгубва под краката им; главата ѝ, отпускаща се върху рамото му, а тя се унася в сън.

Хари лежа така, докато температурата спадна рязко. Отвори наполовина едното си око. Пред слънцето се плъзна облачно късче, но не му изглеждаше страшно.