Том Кристенсен - Драконът

Караше по пешеходната улица покрай кино "Елдорадо" и един бутик за облекло, пресече улица "Карл Юхан" и продължи по-нататък към крепостта Акешхюс. Мартин знаеше, че лодката, на която се беше качвал през лятото, не беше много далеч от Акер Брюге. Бяха хванали трамвая до Акер Брюге и бяха извървели пеша останалата част от пътя до ферибота за Кил. Тогава имаше малко за ходене, особено защото им се налагаше да теглят след себе си тежките куфари. Мартин беше ядосан, бесен на баща си, когато най-сетне стигнаха.

Не знаеше защо минаваше по този път с колелото. Това беше само мисъл. Но колкото повече наближаваше, ставаше все по-сигурен, че нямаше да може да се качи на борда, независимо от всичко. Предишният път имаше много контрольори, преди двамата да се качат на борда. А той нямаше билет, само малко над триста крони в джоба.

Мартин спря и слезе от велосипеда, когато забеляза потъмнялата вода в далечината. Точно пред него се намираше крепостта Акешхюс с огромна, зелена морава отпред. Момчето буташе колелото по тихата и безлюдна улица и отиде на ливадата. На малко разстояние пред него имаше няколко дървета и храсти. Насочи колелото по моравата и отиде там. Нямаше никой друг наблизо. Мартин заключи велосипеда си и го остави зад един храст. След това самият той пропълзя под храста, застла якето за вятър под себе си, а училищната си раница реши да използва за възглавница. Пъхна едната си ръка в раницата и опипа дулото на револвера. Беше по-безопасно.

Замръзваше, но отново затвори плътно очи, с надеждата, че ще успее да поспи малко.

Но не изминаха много минути, преди тялото му да започне да трепери заради студа. Веднъж баба му беше разказала, че когато някой се тресе от студ, то той трябва да се опита да отпусне тялото си и треперенето ще престане. Но когато младежът го изпробва за няколко минути, да лежи там спокойно, придоби усещането, че сякаш студът още повече го обземаше. Трябваше вместо това да стане, да се обгърне с ръце, да се пораздвижи и да разтресе горната част на тялото си, да остане така за дълго време, докато часът минеше четири и дневната светлина не започнеше да озарява небето. Поседя за малко и забеляза, че небето се проясняваше.

Улицата наблизо се беше оживила. Няколко души вървяха забързано по тротоарите, а и наоколо минаваха доста автомобили.

След известно време младежът свали якето за вятър, сложи раницата на гърба си и отключи велосипеда си. След това се изпика зад храста, изтупа от себе си пясъка и тревата, които се бяха полепили по дрехите му, качи се на колелото и потегли. Не смееше да кара бързо. Първо краката му бяха вкочанени, а горната част на тялото му, както и въздухът бяха много по-студени, когато караше с бърза скорост.

Стомахът му къркореше. Но най-лошото беше, че той замръзваше, а освен това беше жаден. Единственото място, където знаеше, че е отворено толкова рано сутринта, беше Централна гара Осло, затова той пое в посока към нея.

Отне му само няколко минути да стигне до гарата. Остави колелото си на тротоара, където имаше паркирани множество други колела, заключи го и влезе вътре.

Мартин леко приведе рамене, когато се озова вътре в голямата зала. Закрачи бавно, наслаждавайки се на топлината, която го обгърна и която бавно се пропи през дрехите и в тялото му.

Поседя пред един от павилионите, загледан в хората. Те си купуваха чаши с парещо горещи напитки, хотдози, багети и пица на парче, която седеше топла и готова за взимане зад стъклото на тезгяха. Младежът извади трите банкноти, които имаше в джоба си – триста крони на банкноти. Усети пристъп на угризение на съвестта, когато застана на опашката и малко по-късно си поръча парче пица пеперони и от най-малката чаша кока-кола. Това му струваше почти едната цяла стотачка. Върнаха му само няколко крони.

С парчето пица и чашата в ръце той отиде на една пейка, седна и изяде и изпи всичко.

След това продължи със скитането. Ръцете и краката му все още бяха студени. Всички останали изглеждаха така сякаш знаеха точно какво ще правят. Единствено той обикаляше безцелно наоколо.

Когато часът стана почти осем и половина, се спря пред един знак, който висеше нависоко под покрива и какъвто той никога преди не беше виждал. Тогава му хрумна най-нормалната от всички идеи. Разтърси глава и се усмихна – защото не се беше сетил по-рано.

На надписа пишеше: "Арктик Интернет Норвегия". Вътре седяха хора в тесни кабинки с компютри пред себе си и усилено пишеха.