Том Кристенсен - Драконът

Но Йоаким прозря какво се беше случило, когато малко по-късно същия ден влезе в офиса на Дракона и видя окървавената пръчка да стои подпряна на стената зад гърба му. Разкритието се беше разгърнало бавно, подобно на покривало, което малко по малко се беше отдръпвало, и човек започва да вижда все повече и повече изгнили трупове, където змии, бели червеи и насекоми пълзят и се увиват.

В следващите дни той трябваше да използва времето, за да прегледа документацията внимателно още веднъж, да напише смислено обяснение, да запише всичко, което си спомняше като връзки и детайли и да се свърже с предишни колеги, за да се опита да открие липсващи парченца от пъзела, както и да се опита да убеди повече хора да се включат. В списъка разполагаше с трима централни бивши колеги на Ферен. Освен това щеше да запише и обясненията на Далайла. Всичко, с което тя можеше да допринесе, щеше да потвърди и да разшири обвиненията срещу Ферен. А ако те можеха да се доберат и до доказателствения материал, който тя беше събрала, то това щеше да се окаже последният пирон в ковчега.

Но той се нуждаеше и от пратеник, а Ингер Холмсбю все още не знаеше, че беше назначена за това. Не след много дни той щеше да се свърже с нея. Тя щеше да държи в ръцете си най-експлозивната от много години насам новина. Заедно те щяха да отсекат главата на Дракона. И докато протичаше битката, те щяха да бъдат тук, скрити, много далеч от бълващата му огън паст.

Йоаким отиде във всекидневната, за да вземе листове и химикалката от шкафчето с телефона. Написа следното съобщение:

Отивам на разходка. Ще купя нещо за закуска. Взел съм си мобилния. И. (Написано на английски.)

Хенрик. Излизам на разходка. Кажи на Далайла, ако искаш да говориш с мен. Взел съм си мобилния телефон. Татко

Йоаким погледна последната дума. Беше се колебал в продължение на няколко секунди, преди да я напише. Думата като че ли не му се връзваше. Струваше му се почти чуждо и странно след всичките тези години.

Той си нахлупи войнишката шапка с козирка, когато излезе. Докато слизаше надолу по стълбите, включи новия си мобилен и го пъхна в джоба си.

Закрачи по тротоара под слънчевата светлина. Вече беше горещо. Сви наляво и ускори крачка, така че да настигне темпото на останалите пешеходци по тротоара. Датските велосипедисти на своите характерно големи, леко отживели колела преминаваха наоколо със спокойно темпо.

Повечето магазини все още не бяха отворили, но доста пекарни, плод и зеленчуци и малки кръчми и кафенета вече се канеха да обслужат сутрешните клиенти, дошли за закуска. Той седна на една маса на слънце пред някаква пекарна, само на няколкостотин метра от апартамента, и си поръча черно кафе и чаша вода. Затвори очи и позволи на слънцето да сгрее лицето му, докато чакаше поръчката му да дойде.

Подскочи, когато няколко минути по-късно усети вибриране в джоба си, и успя да разлее няколко капки вряло кафе върху китката си. Върна чашката си в чинийката ѝ и изпсува, докато се опитваше да я остави на масата.

Йоаким усети топлина да се влива в главата му, когато видя, че този, който му звънеше, беше скрил номера си.

– Да? – заяви той рязко и бързо.

– Йоаким Жаклин ли е? – дочу той да казва момчешки глас.

Йоаким толкова бързо се изправи, че масата пред него едва не се преобърна. Чашката се преобърна от чинийката и с трясък падна на паважа. Кафе закапа от масата.

– Аз съм – отговори той.

Сервитьорът дотича и започна да събира парченцата от счупената чаша. Но Йоаким не го забеляза, сърцето му препускаше в гърдите.

– Можеш да го купиш – нададе се бързо.

Йоаким се опита да се успокои. Не биваше да го плаши.

– Заинтригуван съм. – Йоаким се стараеше да долови звуците на заден план от мястото, откъдето момчето се обаждаше, но не чуваше нищо.

– Пет... петнайсет хиляди крони!

Прозвуча сякаш думите Първоначално засякоха, а след това момчето просто избухна и думите потекоха.

Сервитьорът, който беше клекнал, хвърли на Йоаким раздразнен поглед, изправи се и изчезна с остатъците от чашата. Йоаким обърна гръб към кафенето и направи няколко крачки по тротоара.

– Твърде много е – отсече Йоаким.

От другата страна настана тишина. Йоаким слушаше напрегнато. След това внезапно дочу друг глас през високоговорител, този звук от официално съобщаване, което се предава по летищата или гарите. Но той не успяваше да различи какво казваше гласът от високоговорителя.

– Тогава... колко?