Том Кристенсен - Драконът

Йоаким. Той не можеше да го нарича "татко" наум, а още по-малко на глас.

Дочу някаква врата отвън да се отваря, придружено от щракване на ключалката.

Той отметна завивката и стъпи на пода с боси крака. Паркетът беше леденостуден на допир.

Вчера жената беше успяла да го накара да спре да плаче. Далайла. Той малко я харесваше. Тя първо му беше пяла, след това му помогна за дрехите, сложи го под завивката и беше поседяла на ръба на леглото, докато той не заспа. През цялото време, докато тя стоя там, го беше галила по главата.

Той се измъкна от спалнята. В коридора беше тихо. Вратата към спалнята на Далайла беше отворена. Погледна вътре. Там нямаше никого.

Във всекидневната струеше слънчева светлина през прозорците. На една малка стъклена масичка в ъгъла, точно там, където стоеше плоският екран, до един телефон имаше бележка, написана на ръка. Той я прочете. Беше от Йоаким. Пишеше, че е излязъл на разходка.

Хенрик се вгледа по-отблизо в телефона. Беше малък, не много по-голям от мобилен телефон. Притаи дъх, вдигна блестящата черна слушалка, натисна зеленото копче, постави я на ухото си и дочу тона за набиране.

Под стъклената масичка имаше три телефонни указателя.

Момчето върна телефона на мястото му. Дишането му се ускори. Веднага се затича към кухнята и надзърна вътре, след това продължи към банята, където също хвърли поглед.

Далайла я нямаше и там. Беше сам.

Бързо се затича обратно към масичката с телефона.

Взе най-горния телефонен указател и го отвори. Може би там имаше номер на някое място в Норвегия, където той да се обади...

Мартин стискаше в ръка мобилния си телефон.

Много съобщения изскочиха, когато го включи, но момчето не прочете нито едно от тях.

Усети, че започва наистина да се страхува. Този, с когото бе разговарял, беше лежал в затвора дълги години. Той със сигурност беше опасен. Сега искаше да се срещнат. "Сигурно ще се опита да ме измами – помисли си Мартин, докато се оглеждаше наоколо в залата на Централна гара Осло. – Когато открие, че нямам какво да му дам, ще ме убие. Може би носи в себе си и револвер."

– Не знам – рече Мартин.

– Какво предлагаш тогава?

Мислите на Мартин трескаво запрепускаха. Трябваше да измисли нещо, каквото и да е. Хрумна му за един филм, който беше гледал. Някакъв мъж трябваше да плати откуп на друг, който беше отвлякъл сина му. Бяха се срещнали на един тъмен и пуст паркинг, докато полицията седеше скрита наоколо във всички посоки. Ситуацията се разви зле, защото синът не беше в автомобила на похитителя. Последният беше заровил сина някъде в ковчег, а когато те заловиха похитителя, той отказваше да каже къде беше синът.

– Имаш ли предложение? – попита Йоаким.

– Ела на Централна гара Осло – рече Мартин. – Носи бейзболна шапка и..."VG" [41] "VG" е най-големият вестник на Норвегия в периода 1981-2010. в ръката. Бъди тук в... – Мартин погледна часовника на дисплея на телефона – беше почти девет часа – десет часа.

– Не става.

– Не става ли?

– Аз съм в Стокхолм.

– По дяволите – ядоса се Мартин, казвайки го по-скоро на себе си. Усети разочарованието да го залива. Дочу се свирката на влака. Всичко се обърка.

– Но мога да бъда там следобед или тази вечер.

– В колко часа?

– Трябва да проверя. Може ли да ми дадеш номера си и после да ти се обадя?

Беше настъпила промяна в гласа на Йоаким Жаклин. Той изведнъж беше започнал да звучи ядосано.

– Не – каза Мартин. – Аз ще ти звънна около... – той отново погледна часовника си – три часа – изстреля той.

– Добре – чу той да казва Йоаким. – Тогава вече ще съм наясно с нещата. Веднага ще замина за Осло.

Мартин се задъха.

– Добре.

– Обещай, че ще ми се обадиш. И още нещо – ще получиш десет хиляди крони.

– Добре – отвърна Мартин и натисна червения бутон. Той се втренчи с изненада за няколко секунди в мобилния телефон. След това го изключи.

– Мамо?

Анжелика цялата се разтрепери.

– Хенрик! – извика тя. – Ти ли си?

– Да – чу го да прошепва тя. – Не говори толкова високо.

– Няма, няма. – Тя седна на един от столовете в кухнята и притисна мобилния телефон към ухото си. Сега тя шепнеше. – Мили Боже, как си?

– Добре съм.

– Къде си?

– В Дания – прошепна той.

– Дания?

– Така мисля.

– Но, но... – Тя се опитваше да мисли бързо. Нямаше време. Ако откриеха, че беше звънял, тя можеше отново да го изгуби. – Слушай мама. Чуваш ли?

– Да.

– Йоаким там ли е? Сам ли си?