Том Кристенсен - Драконът

Но той беше имал точно това чувство в стомаха през последното денонощие – не такова усещане в стомаха, а по-скоро някакво отвратително. Първо нахлуването и нападението над момчето, с чийто адрес Улав се беше сдобил. Беше прочел и заглавията от вестниците. А сега и това – че той веднага беше изключил Улав от по-нататъшно участие по случая, когато му даде адреса и скиците на апартамента, в който Йоаким, а най-вероятно и синът му се намираха. Ферен даде работата на други хора, които проявяваха желание да стигнат много по-далеч, отколкото Улав.

Улав се облегна на стола и сгъна ръце пред себе си.

"Но това всъщност не е мой проблем – помисли си той. – Аз не нося отговорност за това какво ще предприеме Ферен по отношение на информацията, която му дадох." А и Улав беше внимавал да не задава въпроси. Ако по-късно той бъдеше изслушван, с чиста съвест можеше да каже, че нищо не знае.

А сега се случи така, че Ферен го молеше да свърши още нещо. Не му се нравеше, защото това го доближаваше с една крачка до възможна отговорност.

Той се наклони напред на стола, сграбчи телефонната слушалка и набра номера, който беше запомнил.

– Да? – отговори Анжелика Хансен.

– Здравейте – поздрави Улав ентусиазирано. – Обажда се Егил Мухолт от Данъчната служба на Бревик.

– Здравейте!

Той долови очакването в гласа ѝ.

– Имам добри новини.

– Така ли?

– Ами да. Чрез телефонния номер, който ми дадохте, ние сме почти сигурни, че открихме апартамента, от който синът ви се е обадил.

– О! И там ли са?

– Вижте, нещата в момента стоят така, че апартаментът се намира в Копенхаген. В контакт сме с една друга фирма там, която ще накараме да проучи малко нещата – да се заемат да обиколят и да разгледат.

– Кои са те?

– Една датска фирма за събиране на дългове, с която работим съвместно. Възнамеряваме да ги чуем след ден-два.

– Ами добре.

– Веднага щом научим нещо повече, ще ви се обадя.

– Хиляди благодарности!

– Ами вие? Би било хубаво да свършим това без полицията да върви по петите ни. Засега не знаем дали те все още са там.

Той се заслуша, очакваше отговора, който се надяваше да чуе.

– Не?

– Свързвали ли сте се с тях?

– Не... все още не и за това...

– Веднага след като разберем дали синът ви и останалите са все още там, можете да се обадите на полицията. Нали така?

– Но...?

– Мисля, че всичко ще мине добре – успокои я Улав. – След броени дни синът ви отново ще си бъде у дома.

– О, много благодаря! Не знам как да ви се отплатя! Обадете ми се веднага, щом...

– Няма проблем. Ще се чуем отново – завърши той и затвори.

– Подобен разговор повече няма да провеждам – помисли си Улав. – Никога. – Ръката му все още лежеше върху телефонната слушалка. – Независимо дали Ферен моли или заплашва. Стомахът ми не го понася.

Йоаким и Хенрик излязоха от самолета на "САС" на Гардермуен и поеха дългия път към залата за пристигащи. Йоаким беше купил еднопосочните билети със своята кредитна карта и под собственото си име. Пое риска. Междувременно билетът на Хенрик беше отпечатан с новото му име от фалшивия паспорт. Вероятността полицията да направи проверка на самолетните билети, купени от Каструп [43] Каструп е част от Копенхаген, в която се намира летището. за Осло. По-скоро биха проверявали противоположната посока, ако издирваха него и Хенрик като туристи. Или във всеки случай така се надяваше. Поверяха ли използването на кредитни карти, неговото име веднага щеше да изскочи. Но нямаше никакво значение колко часа щяха да прекарат в Осло. Скоро двамата отново щяха да се върнат обратно в Копенхаген – и този път не със самолет.

В момента, в който се втурнаха по коридора, водещ към залата за пристигащи, Йоаким си включи мобилния телефон. Никакви съобщения или есемеси не се появиха.

Часът беше един и половина и ако момчето удържеше на думата си, трябваше да звънне отново след час и половина.

Нямаха чекиран багаж и се насочиха директно към залата за пристигащи и хванаха първия автобус до центъра на Осло.

Хенрик бе седял безмълвно и спокойно по време на пътуването. Сега той седеше на автобусната седалка до Йоаким. Беше започнало да вали. Вятърът отвяваше дъждовните капки на дълги ивици над прозореца, през който Хенрик гледаше.

– Скоро ще се прибереш у дома – успокои го Йоаким. – Обещавам ти го.

Хенрик го погледна и кимна. След това отново обърна глава и продължи да се взира през прозореца към ветровитите зелени поля, които профучаваха навън.