Том Кристенсен - Драконът

– Чудесно. Ти къде си?

– Съвсем наблизо. Слушай сега. Отиди до онзи "Макдоналдс", който е точно до площад "Егер". Знаеш ли къде е това?

– Ще го намеря – отговори Йоаким.

– Седни на някоя маса до прозореца и чети "VG". Дръж го така, че да мога да го видя отвън.

Йоаким погледна към учудените очи на своя син.

– Добре – отвърна Йоаким. – И после какво?

– Прекалено много въпроси задаваш.

– Просто се чудя – заяви Йоаким и се опита да се усмихне успокоително на Хенрик. Момчето от другата страна изглеждаше още по-напрегнато.

– Седни там и ме чакай, ще ти се обадя – нареди младежът и прекрати разговора.

Йоаким отпусна надолу ръката, държаща телефона.

Хенрик все още го зяпаше.

– Какво каза той?

Ферен се развесели, когато отвори MMS-a и видя на екрана на телефона си снимката. Той си сложи очилата за четене и се вгледа по-отблизо. Олекна му и тъпата болка в гърба му веднага изчезна.

Защото бяха успели да уловят с камерата Далайла. Те не го знаеха. Снимката показваше как тя слиза по стъпала. Изглеждаше сякаш тя се оглеждаше крадешком. Слънцето осветяваше дългата, слаба фигура, подобно на лампа. Лицето ѝ беше лесно разпознаваемо. Ферен нямаше никакви съмнения. Междувременно Йоаким и синът му ги нямаше

– Според неговия човек, но това не означаваше, че те не бяха наблизо.

Вероятно се намираха там, и тримата се укриваха в апартамент в Копенхаген.

Ферен се изправи и сложи ръка върху телефонната слушалка. Но разтърси глава и издържа на изкушението да се обади на Улав. Беше си заслужил малко окуражаване за добре свършената работа.

Вместо това набра друг номер.

Веднага чу звука от резервирания глас на другия край, Ферен изправи гърба си и усети болката, която се разпростираше от кръста и надолу към външната страна на дясното бедро.

– Това е тя – рече той.

- Тя?

– Да – отговори Ферен. – Нека да отидат веднага. Направи каквото е необходимо.

Ферен остави телефонната слушалка и започна да масажира кръста си с две ръце, докато се взираше през прозореца на терасата в дъждовния и подгизнал Осло.

"След ден-два ще мога най-накрая да се прибера у дома"

– Помисли си той.

Йоаким седна на една маса до прозореца, където някакъв мъж на около петдесет, облечен в шушляково яке и риза на райета, вече беше седнал и сложи червената табла с "Биг Мак" пред себе си. Мъжът огледа Йоаким с раздразнение, докато отхапваше от бургера си. Йоаким се правеше, че не забелязва нищо. Той разгърна дневния "VG" и го хвана, насочвайки го към прозореца. Остави бургера си недокоснат. Острата миризма на изпарения от пържене и мазнина тук, вътре го отврати. Той извади мобилния си телефон и го остави на масата.

Внезапно крака на стол гневно се забиха линолеума. Мъжът се беше изправил и се канеше да премести наполовина изядения бургер на таблата, където вече имаше препълнена хартиена опаковка с мазни пържени картофки, купчина салфетки и опаковка с някаква бяла смес, която Йоаким нямаше представа какво представлява. С ядосан поглед мъжът притисна към себе си таблата и изчезна навътре в заведението.

Йоаким вдигна рамене. Беше принуден да седне там.

Минутите минаваха бавно. Нивото на шума беше високо и Йоаким подскачаше всеки път, когато доловеше мобилен телефон на някоя от масите да звъни. Снимки и текст от страниците на вестника трептяха пред очите му. От време на време той снишаваше вестника и поглеждаше навън през прозореца.

Както се бяха разбрали, Хенрик беше заел позиция в ъгъла отвън, от другата страна на улицата. Той стоеше там под чадъра и си играеше с дръжката, докато погледът му се движеше от едната страна на другата. Беше нервен и неспокоен. Йоаким започна да си мисли, че може би идеята да замесва и Хенрик, беше много лоша. Беше го помолил да се опита да види кое момче щеше да звънне.

В момента, в който вдигна вестника пред лицето си за четвърти или пети път, мобилният му звънна. Йоаким го сграбчи.

– Аз съм.

Йоаким усети, че главата му се загрява, когато чу гласа ѝ.

- Да.

– Как върви?

Йоаким стисна зъби. Той нямаше време.

– Далайла, моля те. В момента се занимавам с нещо. Ще ти се обадя по-късно.

– Възможно ли е повече хора да знаят за това място?

Йоаким беше оставил вестника на масата пред себе си.

Беше се вторачил към пешеходната улица отвън, за да се опита да потърси с очи младеж, който гледа в неговата посока с мобилен телефон на ухото. Може би в момента той се опитваше да звънне на Йоаким.