Том Кристенсен - Драконът

– Не. Слушай, ще ти се обадя по-късно. ОК?

– Да, звънни ми веднага щом можеш.

Сякаш аларма се задейства в главата му. Но той незабавно се сети да мисли за нещо друго. Мобилният му телефон звънна отново.

Беше той.

– С кого говореше?

Гласът му беше нервозен, разтревожен. Дишаше така, сякаш беше тичал.

– Една приятелка – отвърна Йоаким. Той сложи мобилния между бузата и рамото си и вдигна отворения вестник. – Една моя приятелка ми се обади.

– Ако сега си играеш игрички, то...

– Не, не. Можеш да си напълно спокоен. – Йоаким плъзна погледа си по улицата навън, но не го виждаше. Хенрик беше напуснал мястото си. – Какво да правим сега?

– Ще отидеш до площада, който се намира от другата страна на магазина за дрехи, който е съвсем наблизо.

Йоаким се изправи.

– Добре. Тръгвам.

– Недей да се оглеждаш, докато вървиш. Не се ебавай.

– Няма. – Йоаким си проправи път през ресторанта за бързо хранене и излезе на улицата отвън. – Ще гледам право пред себе си и ще вървя към площад "Стурторге". Пред катедралата, нали? – Той зави наляво и закрачи със спокойни стъпки. Все още валеше. Надяваше се, че Хенрик е спокоен, или поне се намира на достатъчно разстояние, но не смееше да се обърне, за да види. Момчето, което му се обади, беше изключително изнервено и не оставаше още много, преди нервите да му изиграят лоша шега и той да изчезне. – Всичко ще мине добре – заяви Йоаким, докато чуваше дишането на момчето в слушалката. – Ще получиш плика, който държа във вътрешния си джоб, а аз ще взема онова, което ти носиш. В плик ли си го сложил?

– Да.

– На какво са записани клипчетата?

– На карти памет – отговори младежът. – Освен това има много листове.

– Документи ли?

Момчето не отговори. Гласът му се успокои. Йоаким видя част от площада "Стурторге" точно пред себе си. Чадъра си беше оставил в ресторанта. Косата и раменете на якето бяха на път да подгизнат.

– Всеки момент съм там. Какво да правя сега? – Йоаким спря на тротоара до ръба на площада. Малко по-нататък имаше няколко преносими сергии, които продаваха цветя. Няколко самотни души бързаха по площада с отворени чадъри. Иначе той беше празен.

– Имам револвер – заяви момчето.

Йоаким усети как потреперва. Хенрик беше съвсем наблизо. Най-вероятно той блъфираше. Но нямаше как да бъде сигурен.

– Няма да ти е необходим – успокои го Йоаким. – Ще разменим двата плика и след това никога повече няма да се видим, нали така? Освен ако ти не се ебаваш, защото аз не. – Йоаким внимателно се огледа наоколо, но не виждаше нито него, нито Хенрик. Водни капки се стичаха от косата му и надолу по лицето. – Нося ти десет хиляди крони. Тук – Той потупа джоба на гърдите си със свободната ръка, докато продължаваше да се озърта около себе си.

– Отиди на площада.

– Да, добре. – Йоаким се насочи със спокойни стъпки към площада и застана на няколко метра навътре. Бавно се завъртя на 360 градуса. – Ти къде си?

– До сергията за цветя.

Йоаким обърна поглед в тази посока. Едно момче, подгизнало колкото него самия, стоеше до едната от сергиите за цветя на около трийсет метра по-нататък с телефон до ухото и бяла торба в другата ръка. На гърба си носеше нещо, което изглеждаше като ученическа раница.

– Ще оставя торбата тук, на земята – заяви момчето и преви колене. Младежът остави торбата до едното колело на сергията. – А ти ще оставиш плика под дървото, което е точно зад теб. След това ще направиш голям завой надясно към мен, докато аз правя дълъг завой надясно към мястото, където ти стоиш. Ще си разменим местата едновременно.

– Откъде да съм сигурен, че си донесъл онова, което казваш? – попита Йоаким.

– Ако ти разчиташ на мен, аз ще разчитам на теб – обясни момчето.

– Тогава първо аз ще отида до дървото – предложи Йоаким. Той бавно се обърна, докато не се оказа под пълните с листа клонове на дървото. След това извади един дебел плик от вътрешния си джоб и го остави до ствола на дървото. Правеше всяко движение пресилено бавно, за да не стряска хората. Две жени с отворени чадъри минаха между тях. – Сега отивам надясно, ще опиша голям кръг до мястото, където ти стоиш, докато ти правиш обратното.

Поеха с бавни стъпки, и двамата подгизнали, с мобилните телефони до ухо, докато не се изпускаха от очи.

Минаха пет метра, десет. Скоро и двамата бяха наполовина стигнали. Когато оставаха пет-шест метра, момчето неочаквано ускори темпото. Той притича последните метри, притисна плика, който седеше под дървото, до себе си и продължи да бяга колкото се можеше по-бързо по улицата, от която Йоаким беше дошъл.