Том Кристенсен - Драконът

– Да звънна ли на полицията?

Малка групичка младежи, които току-що бяха излезли от "Макдоналдс", се беше събрала на безопасно разстояние и наблюдаваше случващото се.

Йоаким леко отпусна хватката. Момчето се държеше спокойно. Седеше на колене с превита глава.

Йоаким го вдигна, хващайки го под мишниците и изправяйки го на крака.

– Имахме проблеми с един откраднат велосипед – обясни Йоаким. – Сега ще вземем колелото, ще си отидем и ще оправим всичко това.

Непознатият мъж продължаваше да ги наблюдава все така усилено и любопитно. Той леко проточи глава и видя момчето, което седеше там с превита шия. След това отново се обърна към Йоаким.

– Да, да. Сигурен ли сте, че не се нуждаете от помощ?

– Да – отговори Йоаким. Той вдигна колелото, докато не изпускаше от очи непознатото момче. – Ела – рече той на Хенрик – сега да вървим. – Той се приближи до момчето и прошепна в ухото му:

– Успокой се. – След това вдигна найлоновата торба и плика, които непознатият младеж бе изпуснал по време на сбиването, като сложи пощенския плик в торбата.

Хенрик се изправи – като че ли беше в транс. Йоаким пое велосипеда и тримата закрачиха. Той се обърна точно преди да изчезнат от поглед по улица "Карл Юхан" по посока към площад "Егерторге" и забеляза мъжа с чадъра да води оживен разговор с една жена, която вървеше пеша, докато сочеше и жестикулираше по посока към тях.

– Не се опитвай да избягаш – предупреди Йоаким момчето и подсуши водните капки от лицето с ръкава на якето си. – По дяволите, нямаш шанс да ми се изплъзнеш.

Момчето не отговори. Раменете му бяха вдигнати. Подгизналата коса беше пригладена към главата. Училищната раница висеше много надолу. Тийнейджърът хвърли уплашен поглед към Йоаким.

– Къде отиваме? – попита той и сграбчи презрамките на раницата си.

Очите на Хенрик нервно се движеха от единия към другия.

– Защо се опита да ме измамиш? – попита Йоаким.

Момчето бързо се огледа, сякаш оценяваше риска да се опита да избяга още веднъж. След това вдигна рамене. Хора с отворени чадъри преминаваха забързано покрай тях във всички посоки. Доколкото Йоаким можеше да види, те бяха почти единствените, които не носеха чадър или нещо друго за дъжда.

Йоаким положи ръка на рамото му.

– Недей да играеш номерца – предупреди той. – Как се казваш?

Момчето прехапа устната си и заби поглед в асфалта пред себе си.

– Андреас.

Бързо и без да обели и дума, Йоаким го спря и внезапно пребърка с ръка и двата му джоба. В единия той намери портфейл. Отвори го, непознатият младеж и Хенрик пасивно и уплашено го наблюдаваха как изважда оттам банкова карта, прочита бързо написаното на нея, слага я обратно на мястото ѝ и я връща в джоба на якето.

– Ти дойде само с някакъв вестник, Мартин – рече Йоаким. – Защо се опита да ме измамиш?

Мартин не отговаряше. Той все така се взираше в асфалта, където дъждовните капки падаха и пръскаха по подгизналите му маратонки.

Йоаким видя, че скоро тийнейджърът щеше да заплаче, и сложи ръка на рамото му.

– Ще си поговорим. Ако ми кажеш истината, нищо няма да се случи. Тогава ще те пусна да си вървиш. Разбираш ли? – Той разтърси рамото му.

Мартин стоеше неподвижно.

– Но ако ми играеш игрички, ще съжаляваш.

Мартин кимна веднъж.

– Тогава да вървим.

Йоаким се огледа, опита се да измисли какво да прави, по кой път да поеме. Внезапно се сети за позвъняването от Далайла. Той изруга и извади мобилния си телефон от джоба.

Набра нейния номер.

Звънеше, но тя не вдигаше.

Йоаким продължи да върви към входа на метростанцията на площад "Егерторге". Другите двама го следваха. Две момчета без чадъри притичаха като обезумели насред пороя.

Йоаким остави колелото на парапета около входа на метростанцията и поеха по широките стъпала. Йоаким дискретно държеше Мартин за рамото.

Усетиха топлината на земята да ги обгръща, докато седяха по дългия ескалатор, водещ надолу към пероните. Йоаким подсуши лицето си с ръце. Там долу беше многолюдно и влажно.

Йоаким ги поведе към една пейка. Помоли Мартин да – седне, като се настани до него. Хенрик зае място от другата страна на баща си.

Момчето все още не смееше да срещне погледа му. То седеше с ръце между мокрите си бедра и гледаше надолу.

– Сега ме слушай, Мартин – рече Йоаким. – Това, което сега ще ти разкажа, е изключително важно. – Групичка вагони профучаха по перона. Тримата усетиха горещото въздушно налягане, погледнаха как влакът спря и вратите се отвориха. Насъбралата се маса от хора около тях се увеличи.