Том Кристенсен - Драконът

– Колко съм склонен да дам ли? – попита на свой ред Йоаким с толкова спокоен глас, колкото успяваше да докара.

– Да.

Йоаким усети, че някой го потупа по рамото, и рязко се обърна. Сервитьорът стоеше там с бележка в ръка и гледаше ядосано.

– Пет хиляди – рече Йоаким и със свободната си ръка извади портфейла от вътрешния си джоб.

– Ами добре – отвърна бързо момчето, прекалено бързо.

Йоаким успя да открие датска банкнота от сто крони и я подаде на сервитьора, усмихна се бързо и закрачи по тротоара.

Сервитьорът поклати глава, размаха ръце и отново изчезна в кафенето.

– Тогава имаме уговорка – заяви Йоаким. – Къде и кога ще се срещнем?

– Можем...

Йоаким си представяше момче на възрастта на Хенрик. Но заради дълбокия глас си помисли, че то е по-голямо от сина му. Младежът очевидно не беше подготвен, не беше мислил по въпроса предварително. Йоаким трябваше да му помогне. Най-лошото, което можеше да се случи, щеше да бъде, ако момчето се уплашеше.

– Трябва да съставим план, за да разменим петте хиляди крони срещу видеата – предложи Йоаким. – Трябва да се споразумеем за място, където да дойда в определен час, така че ти би могъл например да ми звъннеш, когато ме видиш, и да ми кажеш какво да правя. Мога да бъда облечен в нещо, в което ще ме разпознаеш. Като например шапка с козирка и някакъв определен вестник или нещо в ръката.

Беше рано сутринта, когато Улав пое по пътя към добре поддържаната редица от къщи в Аскер, прилепени една до друга, с добре подрязани градини наоколо. Той изгаси мотора, докара дружелюбна усмивка на лицето си и излезе.

Качи се по стълбите, натисна звънеца и направи крачка назад. Звънецът издаде звук през полуотворения кухненски прозорец.

Веднага след това тя се появи пред него, Анжелика Хансен. Беше красива жена. Части от светлорусата коса от двете страни на главата ѝ бяха прибрани назад и събрани в малка конска опашка. Беше облечена в износени джинси с нарочно направена допълнително дупка над лявото коляно и жълто горнище с къси ръкави, а отпред със сребърни букви пишеше: "Glory". Същевременно лицето ѝ изглеждаше бледо и под очите си имаше загатнати сиви полукръгове.

Улав кимна и се усмихна.

– Здравейте, името ми е Егил Мухолт и идвам от Данъчната служба на Бревик. Търся Йоаким Жаклин, дали той е тук?

Тя бавно поклати глава и го загледа изпитателно.

– Не се притеснявайте тогава – успокои я той с усмивка на уста, приближи се с една крачка и сниши гласа си. – Знам, че двамата с него сте разведени и че той вече не живее тук. – Той махна с ръце. – Но сега нещата седят така, че една фирма за коли под наем го издирва, заради неизплатена сума пари. Не са го открили, затова сега са ангажирали нас да им помогнем.

Анжелика скръсти ръце.

– Не знам къде е той – обясни тя.

– Не знаете?

– Не, съжалявам. Аз самата също бих искала да знам. – Тя се усмихна бързо, но скоро отново стана сериозна.

Улав въздъхна престорено тежко.

– Да, да. – Той посегна към вътрешния си джоб и извади оттам визитна картичка.

– Може би бихме могли да си сътрудничим в такъв случай? Ако мога да се изразя така, нас доста си ни бива в това да откриваме хората, разполагайки с минимална информация. Аз съм бивш дознател, а в компанията ни имаме специални разузнавателни средства, напълно съответстващи на това, с което норвежката полиция работи.

Тя се усмихна скептично.

– Знаете как е – отиде ли днес човек в полицията, за да поиска нещо, трябва да е извършено убийство или нещо подобно, в противен случай ще оставят въпроса още преди да си казал "изчезване".

– Наясно съм с това – отвърна тя.

Улав извади с усмивка на лице визитната картичка на Егил Мухолт, която наскоро заради този случай беше отпечатана в десет екземпляра.

Тя я взе.

– Бъдете така добра да се обадите, ако чуете нещо от него. Успеем ли да го намерим, естествено, ще ви уведомим къде е.

– И аз силно съм заинтересувана да го открия – обясни тя. Устните ѝ се движеха. Изглеждаше така сякаш тя всеки момент щеше да заплаче.

- Е?

– Той... отвлече моя син.

Усмивката изчезна от лицето на Улав.

– Вашия син?

– Нашия – поправи се тя.

– И нямате представа къде може да са отишли двамата? Тя поклати глава.

– Това е още по-добра причина да ме държите в течение – рече Улав. – Ако някой може да ги намери, то това съм аз.

Хенрик се събуди и седна в леглото. Разтърка очи. Светлина пропълзя през плата на пердетата. Леглото на Йоаким беше празно.