Том Кристенсен - Драконът

Мартин беше решил. Той трябваше да се махне. Беше бягал и преди, но всеки път само за по една нощ. Но сега беше различно. Когато от полицията откриеха, че той беше качил видеата, те щяха да се върнат и да го отведат в управлението. Но не от това се страхуваше той. Този път той беше сигурен, че Руар щеше да го убие.

Извади от раницата си учебниците и ги остави под леглото. След това извади пощенския плик с всички карти памет и документите и ги натъпка в ученическата си чанта. След това разхвърля купчината с дрехи по пода наоколо и извади пуловера с качулка, чифт чорапи и якето за вятър, които също прибра в раницата.

След това поседя замислен – защото оставаха още две неща, от които той можеше да има нужда.

Мартин отиде до вратата, долепи ухо и долови високия глас на майка си, която говореше с бясна скорост по телефона във всекидневната. Момчето отвори вратата, застана до гардероба, намери дамската чанта на майка си, извади триста крони и ги пъхна в джоба си. След това, ходейки на пръсти, отиде в спалнята на майка си и Руар.

На Мартин му беше малко студено, когато се оказа навън. Затича се по посока към пристройката, където се намираха всички контейнери за отпадъци. Бяха много на брой. Всички блокове наоколо изхвърляха боклука си там. Мина зад първата редица с контейнери. Там извади пуловера си с качулка от раницата и го облече.

След това измъкна кафявия плик за писма, разтърси го и се заслуша в тракането на картите памет на дъното. Сложи го върху асфалта, вдигна крак и го смачка с подметката, колкото се можеше, по-силно. Всичко се разби на парченца. После повтори действието много пъти един след друг.

– Мамка му! Мамка му! Мамка му!

След това отвори един от контейнерите и зарови пощенския плик вътре под купчина боклуци. Контейнерът беше почти пълен.

Погледна надолу към дъното на раницата си в момента, в който я затваряше. До якето за вятър той зърна дръжката на револвера. В страничния джоб беше поставил кутията с патроните.

Момчето отново затвори раницата, метна едната презрамка на рамото си и закрачи. Внезапно се спря, замисли се, обърна се и пое обратно. Отиде до бараката за колелета. Ключът за катинара се намираше в джоба му.

Веднага след това се метна на велосипеда си и пое.

Мигом се почувства по-сигурен. С велосипеда бързо се отдалечи. Освен това носеше със себе си револвера, в случай че някой опиташе нещо.

Пое по пътеката в същата посока, в която беше карал с велосипеда, когато откри металния куфар. Но този път щеше да избяга много далеч от всичко. Повече нямаше да го видят.

Сега никой не можеше да го хване. Нито полицията, нито Руар. Никой.

Мартин се движеше по велоалеи и малки улички. Не караше бързо. Това можеше да изглежда подозрително. Но всеки път, когато видеше някого – независимо дали бяха таксита или други автомобили, момчето слизаше от колелото и се опитваше да се скрие, докато отминеха. Някой вероятно би си помислил, че е подозрително момче да кара колело посред нощ, и щеше да се обади на полицията. От време на време преминаваше покрай хора, които се разхождаха, но тогава той просто забързваше, така че да нямат възможност да го видят добре.

Все още не си беше изяснил къде щеше да отиде, затова държеше курс към центъра на Осло. Подскочи, когато мобилният телефон, намиращ се в джоба на панталона му, изведнъж започна да звъни и да вибрира. Той спря и го извади. Беше номерът на майка му. Когато звъненето най-сетне спря, момчето изключи телефона си. След това продължи с велосипеда по-нататък.

Усещането да кара по улицата посред нощ беше отвратително. Момчето го беше правило и преди, но така и не беше свикнало напълно с това. Вятърът беше по-студен.

Няма да ме хванат! Никога!

Хората не познаваха добре Мартин, макар че той беше минавал няколко пъти с велосипеда си. Вечер всичко изглеждаше различно. Освен това той все повече замръзваше, затова забърза скоростта си.

Скоро Руар щеше да открие, че той е взел револвера и всичките му амуниции – и адът щеше да започне.

"Не биваше да го взимам – помисли си момчето. – Проклет да съм, че го взех." Но сега беше прекалено късно.

Младежът беше стигнал до централните улици. Червените цифри на часовника от покрива показваха 03:22. Той не знаеше с точност къде се намираше, но не беше далеч от Гюнерльока [40] Грюнерльока е район в Осло, Норвегия, става част от столицата през 1858 г. , доколкото беше наясно. Тук имаше много хора – такива, които бяха сами и крачеха забързано по тротоарите и които не ги беше грижа за него, но също и групичка младежи, които го зяпнаха, когато той премина с колелото си покрай тях. Мартин се престори, че не ги забелязва. Просто продължи, дишайки тежко, докато не изпускаше от поглед автомобилите, които изникваха.