Том Кристенсен - Драконът

Беше тъмно иззад спуснатите завеси, когато се събуди. Йоаким седна в леглото и отметна памучното одеяло, с което Далайла трябва да го беше завила. Лъч светлина просветна през процепа под вратата. До срещуположната стена, където се намираше леглото на Хенрик, той долови дишането на някой, който беше дълбоко заспал. "Далайла е успяла да го накара да си легне и да заспи" – помисли си с благодарност Йоаким. Може би тя го е пренесла дотам.

Стъпи безшумно на пода и застана до другото легло. Хенрик лежеше на една страна с лице, обърнато към него. Бащата дръпна тънката му завивка малко по-нагоре, наведе се и леко го целуна по челото.

– Прости ми – прошепна той. След това излезе от стаята.

Поседя няколко секунди пред вратата и слушаше, но вътре цареше пълна тишина.

Далайла седеше на дивана във всекидневната. На масата пред нея имаше наполовина празна чаша с портокалов сок. Тя вдигна очи, когато той се появи. Седна до нея и погледна ръчния си часовник. Няколко минути преди единайсет.

– Благодаря ти – каза той и се усмихна. – Как го направи?

- И двамата бяхте много уморени.

Той кимна. Какво да каже? Тази, която имаше причина да се чувства уморена, беше тя.

– Да ти донеса ли нещо?

– Не, благодаря – отговори тя. – Добре съм.

Той я изучаваше с поглед. Имаше нещо аристократично в конструкция на тялото ѝ. Подобно на Клеопатра, изтънчена, с класа. Мнозина биваха привлечени от нея, той го беше виждал с очите си, включително и самият Ферен. Той, естествено, я беше използвал, както като асистент, така и като секретарка, и от време на време като уличница – когато имаше полза. Ролята на Далайла, подобно на другите жени, с които Ферен се беше заобиколил, беше да ги използва. Защото къде щяха да отидат, при кого щяха да отидат? Семействата на тези жени бяха разрушени, те самите бяха принизени, изнасилвани и белязани за цял живот. Можеха ли да откажат някой да използва тялото им в замяна на храна, работа, дом, пари и престиж?

– За какво мислиш? – попита тя.

– Струва ми се, че си мисля, че сега се започва – отвърна ѝ той.

– Струва ти се?

– Да. Но може би по-скоро това е краят. – Той прикова тъмните ѝ очи. – Ще го отведа, Далайла.

Тя отмести поглед и кимна.

Йоаким я улови за ръка и силно я стисна между дланите си. Той внезапно усети, че нещо беше на път да избухне. Преглътна тежко, дишаше дълбоко, но въпреки това сълзите напълниха очите му. "По дяволите – помисли си той. – Аз ѝ го дължа."

Далайла го погледна така, сякаш знаеше какво се задава.

– Съжалявам, Далайла.

– Защо?

– Не можех повече. Не успях.

Тя го гледаше продължително със същите очи, не му показваше никаква милост.

– Така беше – опита се той. – Дойде ми прекалено много.

Далайла смени ръцете си. Сега тя държеше здраво неговите. Притискаше ги силно.

– Имаш ли дори най-малка представа, Йоаким, какво ми е на мен?

Той поклати отрицателно глава.

– Ти си тръгна, без да кажеш и думичка. Ти не ме погледна дори един-единствен път. Просто си отиде.

– Да – отвърна той, – тръгнах си. – Не се опита да изтрие сълзата, която потече по бузата му. – Когато ти ми разказа всичко... онази вечер...

– Да?

– Аз не можах. Стана прекалено много. Аз се вцепених, исках да се махна.

– Станало е прекалено много... за теб?

– Знам как звучи.

– Сестра ми беше подложена на групово изнасилване... Аз седях там, Йоаким, и гледах как те... – Тя дишаше дълбоко. – Аз бях на четиринайсет години. Накрая те изнасилиха и мен още веднъж, и още веднъж, и още веднъж, докато не решиха, че адски много кървя.

Тя стисна ръцете му още по-силно.

– Какво беше това, което ти не понасяше, затова ли не искаше повече да имаш нищо общо с мен?

Той кимна още веднъж.

Тя пусна ръцете му, дръпна единия си крак на дивана и се обърна към него. След това обгърна лицето му с ръце и избърса сълзата му с палеца си.

– Защо не ми каза нищо?

Той нямаше отговор.

Тя се приведе напред и го целуна по челото.

– Аз ти прощавам, Йоаким – заяви тя. – Сигурна съм, че и Господ иска аз да ти простя. Ти не знаеше всичко тогава. Опитваше се да се защитиш.

Той хвана китките ѝ, махна ръцете ѝ от лицето си и я придърпа към себе си. Тя се облегна на него. Той я обгърна с ръце, притаена я силно към себе си, зарови лицето си в плътната ѝ, черна коса и заплака като дете.

Мартин чу, че майка му разговаря с някого по телефона във всекидневната.

Руар не се беше прибрал. По-рано, когато Руар беше напускал ядосан апартамента, обикновено не се връщаше преди следващия ден. Отделни пъти бяха минавали и по няколко дни. Междувременно Мартин нямаше никаква представа къде беше той. Може би при майка си, която живееше във Фюрюсет [39] Фюрюсет е квартал на Осло до 1 януари 2004 г. . Когато Руар изчезна така внезапно, майката на Мартин се заседя още повече от обикновено и се обаждаше по телефона на приятелки, за да я успокояват.