Том Кристенсен - Драконът

– Ще ви дам адреса си ако ми кажете кой сте вие.

Сега той чу как някой на заден план се смее високо.

– Идиот! – изкрещя гласът.

– Вие сте идиоти – отвърна той с раздразнение.

След това те се покикотиха още малко и затвориха.

Йоаким спря и облегна гръб към стената на къщата. Беше изпотен и се беше задъхал. Толкова много неща се бяха случили току-що, толкова много, което беше извън контрол.

С бързи стъпки той продължи по-нататък по улица "Карл Юхан", беше изминал половината път до задната страна на двореца и след това взе десния завой през парка към "Радисън САС Хотел".

Записът с разговорите беше пуснат малко по-късно в полицейското управление на Гренландия заради полицай Гунар Кристофершен.

Кристофершен слушаше с угрижено изражение на лицето, докато думите струяха ясно и отчетливо от плейъра.

Пазителят на реда, който беше донесъл записа, стоеше облегнат на рамката на вратата към кабинета на Кристофершен. Той докосна пакет цигари, готов да се поразходи малко и да попуши, незабавно след като докладването пред Кристофершен приключеше.

Когато този странен разговор между Йоаким и младежите най-накрая свърши, Кристофершен се отпусна обратно в своя въртящ се стол. Опря връхчетата на пръстите си едно към друго, докато гледаше замислено пред себе си.

– Той използва мобилния си телефон дяволски малко, така ми се струва – заяви служителят, седящ на вратата. – Със сигурност притежава и други телефони.

Полицай Гунар Кристофершен обърна стола по посока към колегата си, който сега беше извадил цигара от пакета и я въртеше нетърпеливо между палеца и показалеца си.

– Знаеш ли го със сигурност или само предполагаш?

– Предполагам го.

– И какво според теб представляваше този разговор?

– Обикновена шега – отвърна мъжът. – Той има син на единайсет. Обзалагам се, че го тормозят, защото баща му е лежал в затвора.

– Хмм...

– ОК? – попита полицаят на вратата с нетърпение.

Кристофершен заизучава колегата си с поглед.

– Разбира се, това е напълно възможно.

Полицаят издиша въздуха от дробовете си със съскащ звук.

– Сега мога ли да тръгвам?

– Да – отвърна Кристофершен, – върви и си пуши проклетата цигара.

Ферен не обичаше да върви покрай река Акешелва. Въпреки че беше пролет и навън беше светло, той направо изтръпваше, гледайки всичките наркомани, уличници, пияници – поотделно и на групички, които седяха, лежаха и се клатушкаха покрай същата пътека, по която сега вървеше. Реката разпенваше водите си от лявата му страна.

Трябва да бяха изминали десет години от последния път, когато бе минал оттук. Това, което го порази, бяха всички африканци и азиатци, които се бяха появили тук. Преди можеха да се видят почти единствено бели, а сега изглеждаше сякаш пришълците бяха превзели мястото.

Забърза малко ход, докато минаваше покрай мрачния тунел от тухли и цимент. Двама мъже седяха вътре, близо един до друг и разменяха нещо, най-вероятно трева срещу пари в брой. Двамата застанаха напълно неподвижно и го наблюдаваха, докато бързо премина покрай тях.

Бяха се разбрали да се срещнат по тревистате хълмове точно отпред.

Още групички от хора лежаха по стръмния тревист хълм, а по пътеката, водеща нагоре към оживения път, имаше трима души.

Ферен спря. Носеше кафявото си шушляково яке, туристически обувки и бейзболна шапка специално за случая. Дрехи, които преди беше използвал за разходки в планината и които беше запазил в апартамента си в Екеберг.

Силен, облечен в черно арабин се появи по улицата горе. Тримата африканци стояха настрана по пътеката, така че арабинът да може да мине. Останаха така и го гледаха, докато той бавно слизаше по пътеката.

Ферен го разпозна. Абдул ал-Фарук не се беше променил много през последните години – същото самоуверено поведение, същата късо подстригана, гъста коса и сключените вежди над чифт тъмни, дълбоки очи, които не даваха никакъв признак на радост, когато се срещнаха с Арве Магне Ферен.

Абдул ал-Фарук почти беше стигнал до Ферен, когато спря. Кимна резервирано и не даде никакъв знак, че ще стисне ръката, която Ферен му подаде.

– Радвам се да те видя, Абдул – поздрави Ферен. -Добре изглеждаш.

- Името ми е Ахмед – отвърна ниско той. – Какво искаш?

– Имам работа за теб – заяви Ферен. – Или за онзи, когото сигурно ти се иска да използваш.

– Слушай, Ферен. – Той се приближи една крачка към него. – Аз живея спокоен и тих живот, харесвам работата си и искам да ме оставят на мира.