Том Кристенсен - Драконът

– Естествено – отговори Ферен. – Разбирам това. Но ти ме обвиняваш... Ахмед, така ли ти беше името?

– Майната ти, Ферен.

- Така, така. – Ферен се усмихна, докато се вглеждаше в побеснелия поглед на мъжа пред себе си. – Това беше прибързано.

Абдул ал-Фарук показа две бели перлени редици от здрави зъби. Човек почти би си помислил, че ще изръмжи като куче.

Ферен измъкна един тефтер от вътрешния си джоб и го вдигна към мъжа, който стоеше пред него.

– Вземи го. Ще ти обясня какво да правиш.

– Мислиш ли, че ще плати? – Мартин промени настроението си. Стоеше насред пода в стаята си със скръстени ръце, докато се издигаше и снишаваше на пръсти.

Андреас седеше на леглото с кръстосани крака и с всички документи от пощенския плик на адвоката, разпръснати наоколо.

– Погледни тук. – Андреас вдигна пожълтялата изрезка от вестник "Афтенпостен", която датираше отпреди четири години.

– Ето тук го пише! Смета се, че той е укрил много милиони в чужбина. Но е бил умен и не е казал нищо по време на съдебния процес.

Андреас постави показалеца си върху снимката на Йоаким.

– Той със сигурност ще ни плати.

Бяха открили много за Йоаким Жаклин във вестниците. На едно листче с написани на ръка печатни букви се мъдреше неговото име и номерът на мобилния му телефон. Буквите бяха заоблени и красиви, като че ли ги беше написало някое момиче.

– Но не разбирам защо.

– Тук пише толкова много за него – заяви Андреас и разтърси глава на негативното отношение на приятеля си. – И притежава милиони. Може би ще го купи. Сега толкова трудно ли ти изглежда? Може би именно той е дал всичко това на адвоката.

Мартин отпусна ръце надолу.

– Но ние трябва да бъдем напълно сигурни, че той няма да ни открие. Може да е опасен.

Мартин вече не знаеше дали това му харесва. Бяха отваряли YouTube и бяха видели, че двете клипчета, които бяха качили, са изтрити. Но видеото, което беше качено от компютъра на Файте-Йон, все още беше там – с имейл адреса му, който се виждаше съвсем ясно. Не след дълго те щяха да открият Файте-Йон. Тогава какво щеше да се случи?

– Та той е мошеник. Никого не е убил.

– Да.

– Той не е опасен. Искаш още пари, нали така?

– Е да...

– Мамка му, толкова уплашен изглеждаш.

– Не ми пука – отвърна Мартин и потъна в стола си. – И какво ще правим сега?

– Ще потърсим името му в "Гугъл" и ще видим дали ще намерим някакъв имейл адрес.

В момента, в който Йоаким бе стигнал до главния вход на "Радисън САС Хотел", той внезапно спря и се обърна на 180 градуса. Един мъж зави зад ъгъла на хотела в същия миг, 70-80 метра по-надолу по тротоара.

Йоаким забеляза мъжа, когато спря, поколеба се малко по-дълго, преди да пресече улицата и да продължи нататък, вместо да се качи на тротоара в посока към него.

Йоаким нямаше никакво съмнение. Това беше преследвачът му.

Отиде до рецепцията и бързо се озърна наоколо, почти като че ли се надяваше да види как Далайла седи някъде там и да чака. Но от седящите групички около рецепцията имаше единствено непознати в бизнес облекло и хора с големи куфари, скупчени в редичка по пода.

Отиде до рецепцията и една усмихната служителка погледна към него.

– Мога ли да ви помогна?

– Бих искал да си наема стая за една нощ – заяви Йоаким – и се чудех дали не може да откриете жена, на име Далайла Таха, която се е настанила тук. – Той спелува името ѝ на рецепционистката буква по буква.

Лицето ѝ промени израза си. Внезапно погледът ѝ стана по-сериозен. След това тя поклати глава.

– Тъкмо един друг човек беше тук и питаше за същата жена – обясни тя.

– Така ли?

– Преди два дни. А във всеки случай тогава тя не е била регистрирана тук.

Йоаким усети как мускулите на врата му се напрягат.

– Но мога отново да проверя. – Тя бързо написа името на клавиатурата и се загледа в екрана. После поклати бавно глава. – Не, никой с това име не се е регистрирал при нас. Мога да проверя дали не е направила резервация... – Тя отново започна да пише. Но за пореден път разтърси отрицателно глава.

– Съжалявам. Никаква Далайла Таха няма тук. Днес ли трябва да пристигне?

– Да. – Той извади една кредитна карта от портфейла си и я остави на тезгяха.

– Тогава бих искал да наема стая.

– Имате ли резервация?

– Ъм... не.

– За съжаление, хотелът ни е пълен.

Йоаким усети как наново се поти.

– Пълен?

– За съжаление, да.

Йоаким си взе обратно кредитната карта и я върна в портфейла си. Отдалечи се, извади новия мобилен телефон и набра номера на Далайла. Заслуша се. Все още никаква връзка. Тя го държеше изключен през цялото време. Бързо написа един есемес: Няма свободни стаи , и го изпрати.