Том Кристенсен - Драконът

Какво, по дяволите, ще правя сега?

Йоаким огледа хората, които се намираха около рецепцията и по масите в малкото кафене вляво. Мъжът, когото бе видял с крайчеца на окото си, когато влизаше в хотела, го нямаше. Но мястото беше трудно за оглеждане. Беше лесно за някой преследвач да се скрие.

Бързо тръгна наляво към едно стълбище. Двама костюмирани мъже се качваха нагоре. Йоаким изтича покрай тях. На долния етаж мина през вратата, която водеше до гаражното отделение на хотела. Йоаким притича долу през помещението, излезе през една врата до портата на гаража и стигна до тротоара отвън. Видя едно такси, което се приближи, спря го и скочи на задната седалка.

– До хотел "Рика Хелсфюр", моля – поръча той и подаде на шофьора кредитната си карта.

Петнайсет минути по-късно таксито пристигна пред хотела на Хелсфюр [27] Хелсфюр е квартал в старата част на Осло. . Той плати и влетя в рецепцията.

До рецепцията седеше малка групичка облечени в туристически дрехи азиатци, които щяха да напуснат стаите си. Йоаким застана на опашката зад тях и сменяше тежестта си от крак на крак, докато чакаше да приключат.

Чернокожият мъж на рецепцията не бързаше, усмихваше се и беше изключително дружелюбен. Когато последният човек най-накрая беше проверил сметката си и се беше разписал за разплащането, на Йоаким почти му се повдигаше.

Доколкото знаеше, Далайла беше на път да се регистрира в хотела на "САС" точно сега, може би под фалшиво име. Какво щеше да прави, когато откриеше, че той не е там? Щеше ли да посмее да му се обади отново?

– Мога ли да ви помогна? – Африканецът на рецепцията се усмихна широко.

– Да. – Йоаким бързо се огледа наоколо. Малката групичка от четиримата туристи се канеше да изтеглят куфарите си от главния вход.

– Можете ли да проверите дали една жена, на име Далайла Таха, живее тук? – Той спелува по букви името ѝ за втори път днес, докато не изпускаше от очи лицето на мъжа пред себе си.

Нещо се случи – едно почти незабележимо набраздяване в крайчеца на устата му. За кратък момент очите му почти излъчваха страх, преди бързо да сведе поглед надолу и да започне да пише по клавиатурата. След това погдедна Йоаким. Бавно поклати глава.

– Не, за съжаление.

– Възможно ли е току-що да се е регистрирала?

– Не. – Изглежда, той сякаш отново си беше възвърнал самочувствието. – Такова име щях да запомня. То е африканско, нали?

Йоаким кимна.

– Сигурен сте, че не е пребивавала тук?

– Да, сигурен съм.

Йоаким въздъхна тежко.

– Мамка му – измърмори тихо той, обърна се и се насочи към изхода. Изведнъж нещо изписука в левия джоб на якето му, старият мобилен телефон. Извади го. Нов есемес. Там пишеше: "Личен номер", вместо номера на обаждащия се.

"Това са онези дрисльовци" – помисли си Йоаким. Отвори съобщението. Посланието беше кратко.

Имаш поща

Йоаким тихо изпсува. Не можеше да е никой друг, освен онези младежи.

Мейл? Не беше възможно да са намерили имейл адреса му, който той наскоро беше подновил в "Хотмейл". Нямаше смисъл да го проверява. А и те нямаше как да са го взели от Хенрик. Той не го знаеше.

Единственият друг имейл адрес, който момчето имаше, беше официалният, който той беше използвал в "Ханза файненшъл партнърс". Но беше съвсем сигурен, че отдавна са го махнали. Обаче си спомняше както адреса, така и паролата, с които да си влезе в акаунта. Тази парола използваше всеки ден, докато работеше в Хартум. Беше 689crick.

Йоаким се обърна и срещна погледа на рецепциониста, който междувременно го беше наблюдавал. Той за пореден път отиде до рецепцията и се усмихна дружелюбно.

– Имате ли компютър с интернет тук?

– Да. Намира се точно ей там, на бюрото до групичката седящи. – Той посочи. – Можете да го използвате.

– Благодаря.

Йоаким отиде, седна пред екрана и отвори Интернет експлорър. След това написа www.mail2web.com в полето за адреси, страницата на "Mail2Web" се отвори и той написа: Joachim.Jacklin@HFP.noс паролата: " 689crick" и натисна: "Провери имейла".

Компютърът беше бавен. Той нетърпеливо забарабани с пръсти до копчетата на клавиатурата и хвърли бърз поглед зад себе си.

Рецепционистът все още го следеше с очи.

Картината на екрана бавно се зареди с входящите писма. Затвори очи за кратко, след което купищата от непрочетени имейли се появиха. Броячът се спря на триста хиляди. Той видя последния изпратен имейл, доставен днес от адрес в "Хотмейл", който той не познаваше.