Том Кристенсен - Драконът

Той го отвори:

До: Joachim.Jacklin@HFP.no

От: 7829olflaske@hotmail.com

Тема:

Йоаким Жаклин във Фейсбук ще стане приятел с Alien Rubica, имейл адрес 5543rubika@hotmail.com , парола многопари СЕГА!!!!!!!!!!

Йоаким набърчи чело. Какво означаваше това? Още веднъж погледна изречението. Знаеше какво представлява Фейсбук.

Съобщението не можеше да означава нещо друго, освен че му бяха създали профил с неговото име и сега искаха той да се логне под псевдонима "Alien Rubica" и да изпрати покана за приятелство с профила, създаден на негово име.

Проклети хитри младежи.

Написа: "www.facebook.com" в полето за адрес и се логна с имейл адрес и парола, както беше описано. Секунди по-късно вече беше влязъл в профил на Alien Rubica – който не съдържаше нищо.

Написа: "Йоаким Жаклин" в полето за търсене. Усети най-вече облекчение, когато видя собственото си име да се появява. Пишеше: "?" в квадратчето, където повечето хора слагаха своя снимка като част от профила. Натисна: "Добави към приятелите" и потвърди допълнителната покана на екрана. Изчака няколко минути, но нищо не се случи.

Щеше да отнеме време, преди те да отговорят на поканата за приятелство.

Затова той се разлогна от компютъра и потегли. Беше принуден да се върне обратно в хотела на "САС".

Не му хрумваха по-добри идеи.

Часът беше единайсет вечерта, когато Йоаким влезе в апартамента си.

Три часа беше седял в рецепцията на хотела на "САС" и беше чакал без никаква полза. Нова проверка от рецепцията дали Далайла Таха не се е регистрирала, също се оказа безсмислена. Никой с това име не беше запазвал стая и не се беше регистрирал в хотела. Нямаше представа къде се намираше тя. Нито пък тя щеше да го намери в хотела. Все още беше пренаселено.

Докато чакаше, провери Фейсбука си от хотелския компютър за гости три пъти, но все още нямаше никакъв отговор на поканата му за приятелство с профила на неговото собствено име. Затова накрая се беше отказал и бе вървял пеша целия път през парка с двореца, през тихите среднощни улици по Фрогнер и парк Фрогнер и обратно до апартамента.

Йоаким отиде право към кухненския плот и включи лаптопа.

Усети как ударите на сърцето му се усилват, когато откри, че "Йоаким Жаклин" бе приел поканата за приятелство от Alien Rubica. Това означаваше, че сега той можеше да разгледа профила му.

Йоаким кликна на профила на "Йоаким Жаклин". Задържа дъха си за малко.

Единственият текст, който беше написан под "Интереси", беше:

Имаме всички видеа погледни надолу. Колко ще платиш

Малко по-надолу по страницата бяха качени две видеа, готови за пускане. Той пусна първото.

Устата му се отвори бавно, когато видя кой беше на клипчето, и след малко изключително личния и неофициален разговор между Ферен и министъра на развитието Холтедал. В момента, в който увеличи звука, новият мобилен телефон, седящ до компютъра, звънна.

Бързо го сграбчи и го допря до ухото си.

– Ало!

– Аз съм – чу да казва Далайла. – Залата за отпътуващи на Централната гара на Осло след половин час.

След това тя затвори.

На Улав всъщност започна да му писва от това следене. Нищо съществено все още не се беше появило от тази изискваща време мизерна и скучна работа. Макар че беше добре заплатена, той имаше повече от достатъчно на брой други неща, които би предпочел да свърши. Да седи в хола пред телевизора с крака на масата например. Пък и след като сега беше убеден, че Йоаким знаеше, че го следят – когато го беше забелязал пред хотела на "САС" – това започна да се превръща в пародия.

Но няколко неща бяха изникнали. Йоаким, както и те, търсеше Далайла Таха. При всички случаи той беше правил запитвания за нея в хотела на "САС", това го беше потвърдила рецепционистката. В "Рика Хелсфюр" рецепционистът не искаше да му каже за какво беше разпитвал Йоаким, но беше много вероятно да я е търсил и там, помисли си Улав. Йоаким Жаклин също нямаше представа къде се намираше тя. Някакво друго заключение за момента беше трудно да бъде направено. Но най-странното беше, че Йоаким беше използвал компютъра в хотел "САС". Беше влизал във Фейсбук. Защо? Във всеки случай Улав беше сигурен, че нямаше липса на забавления, които да го карат да търси в Интернет. Той имаше своите основания, но Улав трябваше да си признае честно, че не разполагаше и с най-бледа теория защо.

Улав излезе от колата и леко протегна краката си. Светлината вътре в кухнята тъкмо беше включена и часът беше минал единайсет. Най-много още един час, след това щеше да се прибере у дома. Нямаше никакъв смисъл да се размотава тук цялата нощ.