Том Кристенсен - Драконът

Двете момичета, които бяха заели пейката му, станаха едновременно и се запътиха към изхода. Едното държеше мобилния си телефон до ухото. Другото пусна смачкана хартия на земята. Йоаким ги последва няколко секунди с очи, след това завъртя глава и погледна към ъгъла на павилиона.

Никакъв възрастен мъж в сив костюм не се виждаше.

Йоаким закрачи. Мозъкът му трескаво работеше. Дали той все още беше там?

Улав вече беше придобил неприятно усещане, когато Йоаким преди няколко минути пред главния вход се беше обърнал и се беше върнал на пейката в залата за заминаващи. Когато го последва обратно, вече беше почти сигурен, че Йоаким го е забелязал. Откъде Улав можеше да е наясно с това, той не знаеше. Може би чиста интуиция след десетки години опит в разчитането на реакциите на другите хора. Изненадващото обръщане, когато Йоаким внезапно се върна обратно и отново седна на една пейка можеше да значи единствено, че имаше някой, който му помагаше. Затова и той беше отишъл зад ъгъла и беше застанал извън зрителното му поле.

Улав подскочи, когато внезапно откри Йоаким Жаклин зад ъгъла, спря и го загледа. Усещането беше прорязващо. Никога преди не му се беше случвало този или тези, които следеше, да се сблъскат с него очи в очи. Той почти се чувстваше сякаш отново беше на тринайсет и някой го е спипал, докато краде в магазина.

Напълно рефлексивно той беше отклонил поглед, но остана на мястото си, докато пулсът му се ускоряваше.

Йоаким Жаклин съвсем се приближи до него. Беше скръстил ръце. Едва тогава Улав го погледна и покорно вдигна вежди.

Йоаким се извисяваше с половин глава над него. Кафявите очи се взираха провокативно в него. Като че ли всичко наоколо замръзна на мястото си, сякаш нищо около него вече не съществуваше. Беше абсурдно усещане да го разкрият по такъв начин.

– Предлагам ти веднага да се откажеш от това и да се прибереш вкъщи – заяви Йоаким. – Става късно.

Улав изсумтя и поклати глава, докато сърцето му произведе няколко допълнителни бързи удара.

– Моля?

Някаква усмивка се изписа на лицето на Йоаким.

– За кого работиш?

Улав поклати глава.

– Нямам представа за какво говорите. – Сърцето му биеше като чук в гърдите и той усети, че се изпотява. Улав направи крачка назад и започна колебливо да върви по посока, която водеше към паркинга, където се намираше колата му. Йоаким изглеждаше още по-силен отблизо. Улав не се и съмняваше, че другият беше в състояние да го победи и да го надвие.

Йоаким го последва.

Улав усети, че устата му започваше да пресъхва, внезапно спря и се обърна към него.

– Наясно сте, че тук има охрана, нали? Това не е място, където можете да тормозите хората.

– За кого работиш? За Ферен? – Йоаким изсумтя. – Може би трябваше да му се обадя и да му разкажа с каква дяволски проклета работа се занимаваш? Моите хора нямат проблем с това да те следят. Шибан аматьор.

– Вие сте луд – каза Улав и продължи да върви.

Йоаким не го остави.

– Те са там – заяви Йоаким и посочи към една групичка от трима мъже на около двайсет, всичките вероятно идващи някъде от Средния Изток.

Улав рязко се извърна.

Тримата седяха близо един до друг. Когато най-малкият от тях откри, че Йоаким сочи към тях, той обърна внимание на останалите двама за това. Те изведнъж зяпнаха Улав и Йоаким с подозрителни погледи.

– Приятели от Юлешму – усмихна се Йоаким. – Дяволски хубаво е, че ги познавам. А те не обичат възрастни мъже в светли костюми, които преследват хората.

Йоаким демонстративно посочи към тримата, докато гледаше гневно Улав.

Сега те бяха привлекли цялото внимание на клана от Средния Изток и един от тримата направи някакви заплашителни жестове с ръка на Йоаким и Улав. Най-ниският от младежите тръгна към тях. След няколко крачки към него се присъединиха и останалите двама. Докато вървяха, започнаха да крещят нещо на неразбираем език.

Улав усети иглички по темето си. Той се обърна и продължи към паркинга, сега по-бързо. От време на време хвърляше поглед зад себе си и виждаше, че Йоаким е по петите му. Същото правеха и тримата тъмнокожи. Те също забързаха темпото.

За първи път в живота си той усети онзи метален вкус, за който преди единствено беше чувал – вкус на студена стомана в устата си.

Затича се надолу по ескалатора. Когато стигна вратата, за пореден път погледна зад себе си и забеляза, че Йоаким все още е след него. Тримата му помагачи бяха спрели до перваза горе и му крещяха нещо на непознатия език.