Том Кристенсен - Драконът

Когато бяха напълно сигурни, че никой не ги наблюдаваше, нито от района наоколо, нито от някой прозорец наблизо, тръгнаха по тревата и се забързаха към задната страна на блока. Прозорците от тази страна бяха обърнати право към шумната улица.

Забелязаха прозорците на двете спални. В апартамента имаше голяма и малка спалня. Решиха, че момчето използва по-малката. Освен това имаше малка тераса, към която се излизаше през дневната стая. Планираха да влязат от там.

По време на разузнаването си те откриха, че стълбите, които бяха етажна собственост, се намираха зад купчината, покриваща контейнерите за боклук само на няколкостотин метра по-нататък. Бяха взели една от най-малките стълби; които се намираха там, и я бяха сложили съвсем наблизо, без на някого да му направи особено впечатление за това.

Бързо опряха стълбата към терасата на апартамента и запълзяха нагоре. Проникнаха на малката, тясна тераса без никакви проблеми. Единственото, което имаше там, бяха две каси празни шишета, сложени една върху друга, и един навит килим.

Нямаше стикери от някаква охранителна фирма – нито по вратата на терасата, нито по прозорците.

Единият мъж взе шперц от колана с инструменти, който носеше, и започна да отключва ключалката. Другият пазеше.

Само няколко секунди по-късно ключалката вече беше поддала.

Втурнаха се вътре, затвориха вратата колкото беше възможно по-бързо и безшумно и се заслушаха.

Шумът от движението навън може да беше събудил спящите в секундите, в които вратата беше отворена. Но единственото, което можеше да се чуе, беше тиктакането на един стар стенен часовник.

Дневната беше достатъчно добре озарена от светлината навън. Навсякъде по пода имаше възглавници.

Отидоха до един малък коридор. Там вляво се намираха двете спални. Вратите бяха затворени. Вратата на едната спалня беше обсипана със стикери, а на един плакат пишеше: "Почукай!" с големи ръкописни букви.

Първият от тях застана до онова, което трябваше да представлява вратата към спалнята на момчето, натисна дръжката и отвори вратата с едно-единствено плавно движение.

Двамата бързо влязоха. Пердета бяха спуснати на прозореца, но бяха достатъчно тънки, за да може светлината отвън да прониква.

От единичното легло се чуваше тежко дишане. До леглото имаше бюро с плосък екран върху него. Под бюрото имаше компютър.

Единият мъж отиде до леглото и се наведе. Видя лицето на едно пълно момче, което лежеше по гръб и спеше с полуотворена уста. Тънката завивка го покриваше чак до брадичката. Той бързо притисна здраво ръката си към устата и носа му. Другият дойде, седна върху момчето, стисна го за ръцете и го държеше плътно.

Голямото тяло под тях внезапно и яростно се задърпа.

Ян погледна с изпълнени с паника очи двете лица над него. Захватът около носа му се освободи, така че той можеше отново да диша. Пое си въздух с дробовете на пресекулки.

– Ще мълчиш! – просъска единият от тях.

С един тласък мъжът, който го беше яхнал, се отдръпна.

Онзи, който все още притискаше устата му с едната си ръка, държеше ловджийски нож в другата. Върхът му опря връхчето на носа.

Ян лежеше неподвижно, ужасен. Той се опитваше да фокусира очите си, но картината с мъжа, който стоеше приведен над него, изглеждаше почти без контури. Чернокожи ли бяха? Имигранти?

Внезапно усети топлина, която нямаше как да се сбърка и която се простираше над и около слабините. Не успя да се сдържи, просто протече. Ян отново затвори плътно очи. Искаше му се само да се събуди. Повече не желаеше да е в този кошмар.

Някой до него тършуваше. Ян се опитваше да види какво става. Един човек беше коленичил. Правеше нещо с компютъра.

Ян подскочи, когато усети пристъп на болка по долната част на брадичката.

– Млъквай! – просъска онзи, който му затискаше устата, и след това си махна ръката.

Мъжът, който почти бе допрял лицето си до неговото, беше чернокож. Един чернокож стоеше в стаята. Дишането му се учести. Вдишваше и издишваше на бързи пресекулки. Лицето на мъжа ставаше все по-ясно.

Другият, който бърникаше по компютъра му, стана и тръгна. Държеше в ръцете си хард диска.

– Млъквай! – просъска отново мъжът.

Ян не издаваше звук. За първи път в живота си се беше напикал от страх. Двама имигранти бяха нахлули тук, в апартамента им. Той определено щеше да мълчи. Ян отново потърка силно очи в последен опит да се събуди от кошмара. Сълзи се стичаха по слепоочията му.