Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

— Хм — изсумтях при вида на дантелите.

— Много е хубава, Макс — примоли се тя. — Моля те?

Зачудих се дали мога да усетя, ако се опитва да ми внуши нещо с мисъл. Гледаше ме с широко отворени невинни очи.

— И на Селесте също й харесва — добави.

— Ейнджъл, въпросът е, че не съм сигурна колко практично е да носиш рокличка на балерина. Предвид, че през повечето време бягаме и се крием.

Тя измери пачката с поглед и вдигна вежди.

— Вярно.

— Готови ли сме? — попита Иги леко нетърпеливо. — Не че не обожавам да вися в магазини.

— Изглеждаш, все едно си бръкнал в контакта — обяви Газопровода.

Меднорусата коса на Иги беше направена на рогчета като тази на Гази, но с черни връхчета.

— Вярно ли? — попита той. — Страхотно!

Беше си пробил ухото, преди да забележа. Златната халкичка бе единственото, което трябваше да платя.

Стана късен следобед. Когато излязохме, се почувствах щастлива и свободна, въпреки че за момента бяхме отложили издирването на Института. Бях готова да се обзаложа, че дори и Джеб нямаше да ме разпознае — фризьорката беше хванала дългата ми плитка и просто я беше отрязала. Сега косата ми бе на пухкави етажи. Нямаше да влиза в очите ми по време на полет. Нито в устата ми, докато бягам от някого.

Не само това, а я бяха нашарили с дебели розови кичури и въпреки протестите ми бяха наблегнали на грима. Изглеждах напълно променена, на около двайсетгодишна възраст. Ръстът от метър и седемдесет помагаше.

— Ей там има малък парк — посочи Зъба.

Кимнах. Беше по-тъмно от улицата, а и имаше достатъчно място, за да излетим. Пет минути по-късно се носехме над града, далеч от светлините, шума и динамиката му. С радост разперих криле и ги размахах силно. В небето се чувствах далеч по-бърза, уверена и спокойна, отколкото на земята.

Просто за удоволствие полетях в широки, извиващи се дъги. Пълнех гърди с въздух и се любувах на новата лекота на косата си. Фризьорката беше казала, че ще бъде „като развяна от вятъра“.

Де да знаеше колко права беше.

Отвисоко очертанията на Манхатън си личаха ясно. От другата страна на протока Ийст Ривър беше остров Лонг Айлънд, далеч по-голям от останалата част на Ню Йорк. Прелетяхме над брега му по залез-слънце и успяхме да различим накъдрените бели гребени на прибоя.

След час и половина под нас се проточи дълъг плаж. Почти нямаше светлини, което означаваше, че няма да има и хора. Зъба ми кимна и поехме надолу, упоени от стремителното спускане. Скоростните влакчета бяха нищо в сравнение с това.

— Изглежда добре — каза Зъба, след като огледа плажа, стъпил на мекия пясък.

Беше диво, без паркинги наблизо. От двете страни имаше огромни камъни, които подсилваха усещането за сигурност. Освен това друга група камъни на тридесетина метра от прибоя оформяха естествен подслон.

— Нашият уютен дом — казах сухо и свалих новата си раница.

Извадих каквото имахме за ядене и го раздадох на останалите, след което седнах на едно голямо дърво, изхвърлено от морето. Двайсет минути по-късно опряхме юмруци, плеснахме с ръце и налягахме на пясъка зад камъните.

Потръпнах леко, когато Гласът прозвуча в главата ми.

Време е да се научиш — каза той.

После потънах в сън, сякаш ме заля някаква вълна. Дочух неясни фрази на чужди езици, които не разбирах, а Гласът каза: Само каквото трябва да знаеш, Макс. Трябва да знаеш. Трябва да знаеш.

Океанът… Поредното ново невероятно преживяване. Допреди четири години бяхме живели в клетки, затворени в лаборатория. След като Джеб ни измъкна, заживяхме тайно и избягвахме каквито и да било нови преживявания.

А сега всеки ден носеше нещо ново. Беше страхотно.

— Рак! — извика Газопровода и посочи вълните в краката си. Ейнджъл изтича да го види. Селесте висеше в ръката й и задните й крака почти докосваха водата.

— Курабийка? — предложи ми Иги пакет.

— Не бих отказала.

Сутринта бях пооправила малко външния си вид, след което заедно с Ръч бяхме отишли до близкия град. Бяхме се заредили с провизии в семеен магазин, където правеха домашни курабийки. Моята лична мисия беше да открия курабийки с шоколад, които да не отстъпват на онези, които направихме с Ела и с майка й. Затова бях купила две дузини.

Отхапах от курабийката и започнах да дъвча.

— Хм-м — изфъфлих, опитвайки да не посипя всичко с трохи. — Отчетлива ванилова нотка, прекалено сладки парченца шоколад, силен аромат на кафява захар. Прилична е, но не е нищо забележително. Все пак е добре направена и непретенциозна. — Обърнах се към Зъба: — Ти какво мислиш?