Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

— Хванете това дрънкало — нареди тарторът и другите двама се насочиха към мен.

Което беше третата грешка. Бам! Свършени сте.

Действах бързо, светкавично, мълниеносно. Без предупреждение изритах нещастника в средата високо в гърдите. Удар, който просто би изкарал въздуха на Зъба, но този младеж тук май се сдоби със спукано ребро. Чух пукването, а той се закашля, изгледа ме ужасено и падна назад.

Останалите двама се спуснаха към мен. Завъртях се и измъкнах пушката от ръцете на единия. Хванах я за дулото и с широка дъга я забих в слепоочието му. Фрас! Той залитна замаян настрани, а по лицето му потече струя яркочервена кръв.

Мернах Ела — все още стоеше на мястото си уплашена. Дано не от мен.

— Бягай! — извиках й. — Махай се оттук!

След миг колебание тя се обърна и побягна. По дирите й се вдигна малко облаче червеникав прах.

Третият проклетник сграбчи ръката ми. Освободих я, завъртях се и го ударих. Целех брадата, но го ударих в носа. Потръпнах, защото усетих как хрущялът се чупи. Опа! Времето сякаш забави ход за секунда, след което от носа му рукна кръв. Божичко! Хората бяха крехки като яйчена черупка.

Тримата биячи не приличаха на нищо. И въпреки това се изправиха на крака с изкривени от ярост и унижение лица. Единият вдигна пушката и я зареди, като едва мърдаше дясната си ръка.

— Ще се разкайваш за това — заплаши ме той, изплю кървава храчка и се насочи към мен.

— Съмнявам се — отговорих, обърнах се и се втурнах към дърветата с всички сили.

Разбира се, ако бях полетяла, щях да се стопя в небето на мига. Но не можех да позволя тези нещастници да видят крилете ми, а и без това след секунди вече бях в гората.

Спуснах се сред храсталаците, като блъсках клоните по пътя си, изпълнена с облекчение, че не съм боса. Нямах представа накъде отивам.

Зад гърба си чувах двама от смешниците. Викаха и сипеха ругатни и закани. Стана ми забавно, но нямаше време за смях. Разстоянието помежду ни нарастваше постоянно.

И изведнъж наоколо проехтя силен гръм и кората на дървото до главата ми се пръсна. Скапана пушка .

Мислите ли онова, което мисля, че мислите?

Чудите ли се дали съм забелязала приликите между тази нелепа ситуация и кошмара ми? Е, забелязах ги , не съм идиот . Но по въпроса какво значеше това щях да размишлявам по-късно.

В следващия миг се чу нов гърмеж и почти веднага остра болка проряза лявото ми рамо. Изстенах и видях как на ръкава ми избива кръв. Идиотът му с идиот, беше успял да ме улучи!

Не стига това, а пустият ми късмет ме препъна в един корен. Паднах на простреляното си рамо и се изтъркалях по стръмния склон, право през храсталаците, тръните, бодилите и камъните. Опитвах се да се хвана за нещо, но лявата ми ръка беше безсилна, а с дясната така и не успях да сграбча нищо.

Накрая търкалянето спря на дъното на обрасъл в зеленина пролом. Вдигнах глава и погледът ми потъна в зеленото — над мен имаше само храсти и листа.

Лежах неподвижно и се опитвах да успокоя дъха си и да помисля. Далеч горе чух виковете на момчетата и нов изстрел. Движеха се през гората шумно като стадо слонове и лесно разбрах, че са подминали мястото, откъдето паднах.

Чувствах се сякаш някой трол току-що ме е пребил с тояга. Едва помръдвах лявата си ръка, при което изпитвах пронизваща болка. Опитах да разперя лявото си крило, но със стон установих, че изстрелът е засегнал и него. Не можех да го огледам добре през рамо, но изпепеляващата болка беше достатъчно доказателство.

Цялото ми тяло беше изподрано, бях загубила анорака си, а и ми се струваше, че се бях спряла в плетеница отровен бръшлян.

Изправих се бавно, стенейки. Трябваше да се махна оттук. Ориентирах се по слънцето и тръгнах на север. Въздъхнах при мисълта, че Ръч и Зъба несъмнено се чудеха къде, по дяволите, бях изчезнала.

Бях се издънила. Ейнджъл също разчиташе на мен — ако изобщо беше жива. Бях предала всички.

На всичкото отгоре бях пострадала сериозно, а по петите ми вървяха вманиачени момчета с пушка. По дяволите.

Повдигнах вежди. В природата ми беше да заставам на страната на по-слабия. Джеб все повтаряше, че това е фаталният ми недостатък.

Оказа се прав.

— Зъб? Много съм гладна, сериозно.

Беше минал почти час, откакто се бяха разделили с Макс. Ръч така и не беше разбрала какво точно беше станало и къде беше отишла тя.

Зъба кимна отсечено и посочи с глава. Ръч зави леко и го последва.