Джеймс Патерсън - Ангелският експеримент

— Възможността да изследваме Обект Единадесет е просто невероятна. Мечтая си за дисекцията на този рекомбинант от четири години — обади се друг, басов глас. — Интересни стойности на интелигентност — нямам търпение да вземем проба от мозъка.

Ейнджъл долови възхищението и извратената им радост. Харесваха всичко онова, което не беше наред с нея, всичко, което я правеше ненормална . Всичките им сложни думи означаваха едно: Ейнджъл беше експеримент. За Белите престилки тя беше просто част от лабораторията — като епруветка — неодушевен предмет .

Някой напъха тръбичка в устата й. Вода! Запреглъща енергично — беше толкова жадна, сякаш се бе нагълтала с пясък. След това друг човек в бяла престилка я вдигна на ръце. Нямаше сили да се съпротивлява.

Трябва да намеря начин да се измъкна оттук — припомни си наум, но в момента й беше трудно да мисли последователно.

Отвориха вратата на кучешката й клетка и я натъпкаха вътре. Ейнджъл се отпусна неподвижна — поне можеше да лежи. Просто трябваше да поспи малко. След това щеше да се опита да избяга.

Отпаднало поотвори очи и видя, че момчето риба се е втренчило в нея. От другото нямаше и следа. Бедното създание беше изчезнало тази сутрин и не се бе върнало. Вероятно беше загубено.

Но аз не съм — помисли си Ейнджъл. — Аз ще се боря. Само… малко… да си… почина.

— Уф-ф-ф…

Това легло беше ужасно! Какво му имаше?

С досада намачках възглавницата, за да ми е по-удобно, но се разкихах неудържимо, тъй като в носа ми нахлу облак прах.

— А-а-апчиху-у-у! — Стиснах нос от страх, че част от мозъка ми ще изхвърчи през него, но при рязкото движение загубих равновесие и неочаквано се стоварих на пода. Тряс!

— Ох! По дяволите…

Опитах се да се изправя. Ръцете ми напипаха някаква груба тапицерия и ръб на маса. Е, сега се обърках. Насилих се да отворя подути очи и се огледах.

— Ама какво…?

Къде се намирах?

Зяпнах в паника. Бях в някакво… бунгало. В бунгало! О-о-о! Бунгалото. Да, да.

Цареше пълен мрак — още не се беше съмнало.

Скочих на крака и огледах помещението, но не забелязах нищо притеснително. Освен — очевидно — факта, че тримата със Зъба и Ръч бяхме пропилели безценни часове и сън!

О, Боже! Втурнах се към Ръч, която се беше изтегнала в едно кресло.

— Ръч! Ръч! Ставай! По дяволите…

Обърнах се към Зъба. Беше провесил крака от дивана. Кихна и поклати глава.

— Колко е часът? — попита спокойно.

— Почти сутринта! — казах изключително разстроена. — На следващия ден!

Той стана и се изправи пред кухненските шкафове. Беше изнамерил някаква стара мърлява раница в килера и се зае методично да я пълни с консерви риба тон, неотворени пакети бисквити, пликчета с ядки.

— К’во ста’а? — попита Ръч и премига сънено.

— Заспали сме! — обясних аз, сграбчих я за ръцете и я вдигнах от креслото. — Хайде! Трябва да тръгваме!

Застанах на четири крака и измъкнах обувките си изпод дивана. Целите бяха в прах.

— Зъб, как ще носиш всичко това? — попитах. — Ще те забави. Консервите са доста тежки.

Зъба повдигна рамене и метна раницата на гръб. Беше много твърдоглав. Премина безшумно през стаята и се изхлузи през прозореца като сянка.

Сложих обувките на краката на Ръч и взех да мачкам раменете й, за да я разсъня. Разсънваше се мно-о-ого бавно. По принцип това беше добре, защото словесният водопад започваше с известно забавяне, но сега трябваше да тръгнем веднага, веднага, веднага!

Направо я изхвърлих навън през прозореца, излязох след нея и върнах мрежата на място — доколкото можах. След кратък спринт по селския път се понесохме във въздуха с тежки махове на крилете.

Извинявай, Ейнджъл. Съжалявам, съжалявам, мое мъниче.

Добре. Въпреки че всеки момент слънцето щеше да изгрее, щом се извисихме над върховете на дърветата, се почувствах по-добре.

И все пак, що за глупост! Явно бях много смотана, щом допуснах да заспим посред спасителна мисия ! Представих си как Ейнджъл ни чака и сърцето ми се сви. Потръпнах от ужас, завих и поведох останалите на десет-дванайсет градуса на югозапад. Тревогата ми вдъхна сили и се заех да намеря подходящо въздушно течение, като извивах криле под точния ъгъл, за да го хвана.

Зъба се долепи до мен и каза:

— Трябваше да направим почивка.

Хвърлих му яден поглед.

— Цели десет часа?

— За днес ни остават още четири часа, може би дори повече — каза той. — Нямаше да се справим наведнъж. Тръгнахме късно. Така или иначе ще се наложи да спрем още веднъж, точно преди да стигнем, за да възстановим силите си.