Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

Въздъхнах тежко. За Заличителите да убият някого беше лесна работа — правеха го преспокойно, така че с тях човек трябваше да се държи по същия начин. С Ари обаче положението беше друго. Бях го разпознала — помнех го като малко дете в Училището. Познавахме се.

Освен това, да не забравяме и последния вик на баща му Джеб, който отекна след мен из тунелите под Ню Йорк:

„Уби собствения си брат!“

Ясно ми беше, че Джеб е долен лъжец и манипулатор, така че нищо чудно просто да се опитваше да ме измами. Мъката при вида на мъртвия му син обаче ми се бе сторила искрена. И въпреки че мразех и презирах Джеб, все пак чувствах огромна тежест в гърдите си.

Трябваше да го направиш, Макс. Все още действаш в името на общото благо. И не трябва да позволяваш нещо да ти попречи. Нищо не бива да те спира да изпълниш мисията си и да спасиш света.

Стиснах здраво зъби и си поех дъх през тях.

По дяволите, Глас, още малко и ще изръсиш, че покрай сухото изгаря и суровото.

Въздъхнах. Ами да — чувам Глас в главата си. Имам предвид друг глас освен собствения си. Убедена съм, че ако отворите речника на „откачалка“, ще видите моя снимка. Поредната забавна характеристика на това да си сбъркан мутант, дете птица.

— Искаш ли аз да го понося? — попита Ейнджъл и посочи кучето в ръцете ми.

— Не, няма проблем — отговорих.

Тото тежеше почти наполовина колкото нея — не знам как беше издържала да го носи толкова време.

— Сетих се — казах с усмивка. — Зъба може да го поеме.

С един-два по-силни удара на крилете се издигнах над Зъба и замахах в синхрон с него.

— Ето — казах и му подадох Тото. — Печелиш кученце!

По размери и вид Тото наподобяваше скоч териер. Отначало се размърда, но бързо се намести в прегръдките на Зъба и го близна леко. Наложи се да се ухапя по бузата, за да не се разсмея на изражението му.

Ускорих и застанах начело на ятото. Вълнението засенчи умората и мрачния спомен за случилото се — пътувахме към нови територии и може би най-сетне дори щяхме да намерим родителите си. За пореден път се бяхме измъкнали от Заличителите и от Белите престилки — досегашните ни „гледачи“. Бяхме всички заедно, нямаше пострадали. За кратко се почувствах свободна и силна, сякаш ме чакаше ново начало, без уловки. Щяхме да намерим родителите си — усещах го.

Чувствах… Замислих се какво точно.

Чувствах се оптимистично. Въпреки всичко.

Оптимизмът е надценен, Макс — каза Гласът. — По-добре е да се изправиш лице в лице с реалността.

Зачудих се дали Гласът вътре в мен можеше да види отегченото ми изражение.

Беше се смрачило преди няколко часа. Досега трябваше да е чул нещо. Заличителят тъпчеше ядно по малката полянка, когато радиостанцията в ухото му внезапно изпращя и той потръпна. Притисна слушалката и се съсредоточи.

Чутото го накара да се усмихне — въпреки че се чувстваше като парцал и въпреки непримиримата ярост, която го изгаряше отвътре.

Един от хората му видя изражението на лицето му и даде знак на останалите да замълчат. Заличителят кимна, каза „Ясно!“ в микрофона, изключи предавателя си и огледа отряда си.

— Имаме координатите — каза и не успя да потисне импулса си да потрие доволно ръце. — Насочили са се на юг-югоизток и са минали над Филаделфия преди трийсет минути. Директорът беше прав — отиват във Вашингтон.

— Надеждна ли е информацията? — попита един от Заличителите.

— От първа ръка е — отговори той и започна проверката на екипировката. Разкърши рамене, сгърчи лице и глътна едно болкоуспокояващо хапче.

— Чия ръка? — попита друг Заличител, изправи се и намести пред окото си уред за нощно виждане.

— Да кажем, че информацията е от вътрешен източник — отговори водачът на Заличителите с радост в гласа.

Той почувства как пулсът му се ускорява от нетърпение, а пръстите го засърбяват при мисълта, че скоро ще се сключат около шията на някое дете птица. След това започна преобразяването , впил поглед в ръцете си.

Не след дълго по нежната човешка кожа изби груба козина, а от върховете на пръстите му се подадоха остри нокти. Отначало преобразяването беше болезнено — в неговите стволови клетки вълчата ДНК беше присадена по-грубо, отколкото при останалите Заличители. Така че имаше над какво да поработи — беше се наложило да премине през труден и болезнен период на адаптация.

Той обаче не се оплакваше. Търпението си заслужаваше заради мига, в който щеше да стисне Макс в лапите си и да я удуши. Представяше си изненадата на лицето й, опитите й да се съпротивлява. Щеше да гледа как пламъчето в красивите й кафяви очи постепенно угасва. А тя щеше да престане да се мисли за толкова печена. И да се държи с него със снизхождение или още по-лошо — с презрение . Той не означаваше нищо за нея — просто защото не беше сбъркан мутант като тях. Макс се интересуваше само от проклетото ято. Собственият му баща Джеб също.