Патрик Лий - Бегачът

Драйдън прехвърли чутото в главата си и кимна.

— Повече или по-малко.

Отиде до плъзгащата се стъклена врата в задната част на помещението. Загледа се над басейна към игрището за голф от другата страна.

— Четене на мисли — каза той.

Водни пръскачки поливаха феъруея между две дупки. Тревата блестеше на светлината от градинските лампи.

— Няколко пъти годишно ходя на конференции — обади се Дина. — Трябва да видиш презентациите, които хората правят. Има животни, на които по естествен път могат да пораснат отново крайници — например тритоните. Ампутираш предния му крак под рамото и на тритона му израства цял нов крак. Лакътната става, раменната кост, всички кости, мускули и нерви. Цялата кожа. Всичко. Винаги са можели да го правят. Има учени, които смятат, че всички гръбначни го имат в своето ДНК и могат да го правят. Включително хората. Просто има други гени, които потискат тази способност. Номерът е да бъдат открити и нокаутирани.

Драйдън се извърна от плъзгащата се врата.

— В това няма логика. Защо сме се развили така, че да изгубим подобна важна способност?

— Най-доброто обяснение, което съм чувала, твърди, че е по-разумно загубата да се приеме. Новият крайник ще бъде продължително време слаб, кожата — отворена рана, податлива на инфекции. Може би шансовете за оцеляване се повишават, ако чуканчето просто хване коричка и караш с три крайника. Как гласи старата мъдрост? Природата майка е кучка, но трябва да я обичаш. — Тя вдигна рамене. — Обаче защо еволюцията ще зареже нещо като четенето на мисли? Дори не се наемам да изкажа предположение.

На телевизионния екран вече само няколко патрулки бяха струпани около хеликоптера. Драйдън се върна при компютъра и се вторачи в картината на екрана: пресъхналото езеро и малката точица на сянката, хвърляна от кулата на антената.

— Планираш да идеш там — каза Дина. Не беше въпрос, а по-скоро заключение.

Драйдън кимна.

— Защо просто не изчакаш да си върне паметта? И двамата можете да останете тук, докато е нужно.

— Тя може ли да остане тук един-два дни?

— Разбира се. Но защо да рискуваш, отивайки на това място?

Очите на Драйдън бяха все още впити в екрана.

— Защото не обичам да летя на сляпо. И не искам да изкарам следващата седмица, без да знам нищо, докато онези хора знаят почти всичко. А и Рейчъл каза, че отговорите са там.

— Трябва да почакаш само шест или седем дни…

— Гол знае това. Знае, че щом веднъж си спомни, тя ще разполага с най-различни възможности. Може би дори и с нещо толкова просто като това да се обърне към обществеността със своята информация. Обаче Гол ще разполага с цяла седмица да планира противодействие на всеки ход, който Рейчъл може да предприеме. И то преди още тя самата да знае какъв ще бъде. Но може би няма да е подготвен за това, че тя ще предприеме нещо по-рано.

Дина посочи кулата.

— Но Гол знае за това място. Рейчъл му е казала. Не смятам, че очаква тя да се появи там, но няма да му е много трудно за всеки случай да държи мястото под наблюдение.

Драйдън си помисли за сателитите.

— Изобщо няма да му е трудно, но въпреки това отивам.

— Но не без мен.

Драйдън и Дина се обърнаха. Рейчъл стоеше в началото на коридора. Драйдън видя превръзката, която Дина беше направила: големи марлени компреси върху предната и задната част на подмишницата, стегнати с бял пластир. Новите дрехи — джинси и морава тениска, ѝ бяха само малко по-големи.

Дина отиде при нея.

— Скъпа, трябва да лежиш…

— Ще седна — отговори Рейчъл, — защото това е важно.

Дина се готвеше да възрази, но замълча. Тя видя същото в очите на момичето, което беше видял и Драйдън: то държеше на своето мнение.

— Искам да я караш по-кротко — най-накрая каза Дина.

Рейчъл кимна и я последва до плота. Дина издърпа един стол и момичето се настани на него.

— Чу ли записа? — попита Драйдън.

— В мислите ти, когато двамата го слушахте.

Драйдън стрелна поглед към Дина. Макар по-рано да беше станала свидетел на способностите на Рейчъл, тя все пак изглеждаше леко извадена от равновесие.

Когато Драйдън погледна отново към Рейчъл, я видя, вторачена в компютъра. Момичето леко докосна с пръсти екрана и започна да увеличава изображението, докато кулата го изпълни.

— Знаеш, че не мога да те взема там — поклати Драйдън глава. — Едно е да рискувам своя живот, но твоя — съвсем друго.

— Можем да стигнем на няколко километра от него, без да рискуваме нищо — отговори Рейчъл. — Ако след това искаш сам да го видиш отблизо, ще те разбера. Но не можеш да ме оставиш на хиляди километри. Между другото, има сериозни причини да ме вземеш с теб. Там може да изскочат неща, които да ме подсетят, които ти дори няма да забележиш. Това място може да събуди някой спомен.