Андрей Велков - Хроники на звеното

- Пешо, копеле, дай да слизаме и даа... - Замисли се за момент. - А бе мамата да им ебем на тези неща!

Пешо кимна и остави бинокъла на масата до себе си.

- Мишо, пич, седи мирен малко. И аз се чувствам, както и ти, ама няма да е оферта да слезем долу, да утрепем сто-двеста от тези уроди и после да ни отнесат, щото са ни налазили още хиляда. - Хвана Мишо за раменете и го разтърси. - Брат, така ще стане, вярвай ми. Дай да измислим стратегия, иначе ще оттечем като тези нещастни хорица долу, които не знаят какво правят и вместо да се покрият кротко по къщите си, директно си се самоубиват с т’ва търчане по улицата, не виждаш ли, мамка му, какво се случва?

Мишо въздъхна.

- Прав си, копеле, прав си, д’еба, ама ми става зле, като гледам какво става...

В интерес на истината писъците и воплите бяха позаглъхнали и сега по-скоро се чуваше само ръмженето, което зомбитата издаваха. То не беше точно ръмжене, по-скоро нещо между мъркане и стенание, но звучеше противно. Дори ужасяващо. Само че пичовете от „Звеното“ не се ужасяваха толкова лесно. За сметка на това обаче много лесно се ядосваха. А сега бяха ядосани. Много. И им личеше.

Петър взе радиостанцията:

- Дежурният да се обади. Кой е оперативен днес в блока?

Радиостанцията изпращя:

- Аз. Гришо Джаза съм.

- Джаз, какво е положението, изчистихте ли блока?

- Да, овладяхме положението, изчистихме апартамент по апартамент, труповете изхвърлихме през джама, както ни каза.

- Барикадирали сте всичко отвсякъде, нали?

- Цимент е положението, шефе. Пиле не може да прехръкне. Бяха ни налазили на централния вход, ама извадихме от подземието няколко каки Пени 16и ги нарезахме гадините.

16Картечница „Калашников “ - ПК (жарг.). - Б. а.

- Хората пазите, нали? Съседи са...

- Имаше паника, ама сега са кротки, нали видеха какво им се случва на тея, дето бегат по улицата. Всички са си по къщите и траят. Аз съм пуснал патрули по стълбите, да не изскочи некой каширан елемент, за всеки случай един вид...

- Браво, Джаз! - Дълга история е как беше получил прякора си този младеж. - Браво. Слушай сега нова задача. Пращаш екип... Колко души се събраха при тебе от нашите, идват ли момчетата?

- Еми вече сме към петдесет стрелци, ние си бехме двайсет души караула и те, братоците, идват, кой през подземието през по-малките шахти, кой си пробива път с бой. Нали се сещаш, че едно е да ходиш пеша, друго е да джиткаш с джип и да си фрашкан с оръжие...

- Екстра, и още ще дойдат. А който не може, ще се окопае и ще сигнализира при първа възможност. Дано не сме дали много фира... - Запали цигара и вдиша дълбоко дима. - Задачата е следната: пращаш патрули - по трима-четирима - да изринат тунелите, ако е попаднала някоя гад случайно отнякъде, това е едно, а две е да се разучи тунелът към Огняново, онзи на комунистите, с релсите. Оттам можем да изнесем целия Квартал към прованса, щото тук няма да е оферта да се седи още дълго време. Първо ще изнесем хората от блока, после ще изнесем поетапно и оцелелите в околността.

- Ясно, шефе, действам веднага.

Мина около час, докато патрулът докладва за ситуацията. Оказа се, че тунелът към Огняново беше взривен. Взривени обаче бяха и всички тунели, които отвеждаха в центъра. „Нещо се случва, нещо определно кофти се случва“, помисли си Пешо. Бяха ги отрязали. Въпросът беше кой.

Полковник Цветков водеше операцията. Беше се надвесил над една карта в импровизирания щаб палатка и сочеше къде да се доизолира и подсили периметърът, къде да се разставят по-голям брой войници. До него един млад лейтенант нещо май истерясваше и скоро полковникът щеше да му счупи главата, а можеше и да го свитне, всъщност по-добре, помисли си той, военно положение е все пак. Та лигльото цивреше, хлипаше и мърмореше под носа си:

- Ама това са хора, не са всички като онези неща. Не може да ги стреляме, в един град живеем. Те се опитват да бягат, да се спасят се опитват...

Цветков му заби един зад врата и главата на ленчото се заби в масата.

- Тихо, ще те застрелям, келеш, тихо, млъкни, майка ти ше еба! - Удари го с лакът в главата и момчето се строполи. - Всичко под ножа, това е командата. Този периметър, този радиус... -Хвана лейтенанта за яката и завлачи лицето му по картата, докато стигна до означението на Квартала. - Ей те този периметър тук... - Посочи някъде в центъра на Квартала, около който беше очертана окръжност с радиус два-три километра. - Ей тук е изпусната биологична зараза, учените нещо са се насрали и всичко живо е заразено, ясно ли ти е, новобранец келяв. Всичко е заразено и за да не ни зарази и нас, и мен, и теб, и всички дришни, дето им викаш семейство, ние трябва да не допуснем никого да минава. Това е. Чисто и просто. Ясно ли е, кирко?