Стивън Кинг: Търси се

Пит става и изтупва праха от джинсите си, които са избелели и не изглеждат нелепо като тези на пришълците.

— Останете да погледате, господин Ходжис. Не всеки осемнайсетгодишен ученик има шанса да види своя снимка на цяла страница в „Ню Йоркър“ редом със статия, написана от него.

— С удоволствие, Пит, обаче имам още една задача.

— Жалко. Е, благодаря, че ме изслушахте.

— Хрумна ми нещо. Ще го вмъкнеш ли в статията?

— Какво?

— Че тази история не започва с теб и с твоята находка — Ходжис поглежда вехтия сандък: черен, протрит, с издраскан обков и с олющен капак. — Започва с човека, който го е заровил. И когато ти хрумне да се обвиняваш за погубените ръкописи, помисли какво би казал Джими Голд в подобен случай.

Пит се засмива и му подава ръка:

— Готин човек сте, господин детектив в оставка.

Ходжис стиска дланта му:

— За теб вече съм Бил. Хайде, бягай да се усмихваш пред обектива. — Прекосява потока и се обръща към отсрещния бряг. Следвайки указанията на фотографа, Пит е коленичил до сандъка и е сложил ръка върху олющения капак — класическата поза на собственик. Напомня на Ходжис една снимка на Ърнест Хемингуей, който клечи до застрелян от него лъв. Но в изражението на Пит няма и помен от самодоволната, ухилена, еснафска самоувереност на Хемингуей. Изражението на Пит сякаш казва: „Това никога не ми е принадлежало.“

„Запомни тази мисъл, хлапе — мисли си Ходжис и продължава към колата. — Запомни я.“

Ходжис каза на Пит, че има още една задача, обаче не беше точно така. Ако беше обяснил, че го чака работа по един случай, пак нямаше да е точно, но щеше да е по-близо до истината.

Малко преди да тръгне за срещата с момчето, му телефонира Беки Хелмингтън, сестра в клиниката по мозъчна травматология. Ежемесечно ѝ дава скромна сума, за да го държи в течение за състоянието на Брейди Хартсфийлд — пациента, когото той нарича „моя човек“. Тя го информира и за всичко необичайно, случващо се в отделението, разказва му какви слухове се разпространяват сред персонала. Рационалният му ум настоява, че тези слухове са безпочвени и че всяко странно явление има своето логично обяснение, но в дълбините на съзнанието му се простира океан (той смята, че с всеки човек е така), в който плуват странни същества.

— Как е синът ти, Беки? — попита той сестрата. — Надявам се, че скоро не е падал от дървета.

— Не, не, Роби е добре. За друго ви търся. Четохте ли днешния вестник, господин Ходжис?

— Още не съм го извадил от найлоновата опаковка. — В тази нова ера, когато можеш да прочетеш в интернет всичко, което те интересува, вестникът често остава в найлоновия плик и стои до креслото като изоставено дете.

— Прегледайте местните новини на втора страница. И ми се обадете.

След пет минути той ѝ позвъни:

— Господи!

— И аз реагирах така. Беше добро момиче.

— На работа ли си?

— Не, гостувам на сестра си в другия край на щата. Ще прекараме заедно уикенда. — Замълча за миг и изтърси: — Откровено казано, мисля да се преместя в интензивното в главния корпус. Освободи се място, а и ми писна от доктор Бабино. Понякога невролозите са по-луди от пациентите си. — Беки отново замълча, после добави: — Щях да кажа, че ми е писнало и от Хартсфийлд, но няма да е съвсем вярно. Всъщност ме е страх от него. По същия начин като малка се страхувах от къщата, за която се говореше, че е обитавана от духове.

— Сериозно?

— Да. Знаех, че там няма привидения, обаче си казвах: „Ами ако има?“

Ходжис пристига в болницата малко след два часа. В този предпразничен следобед клиниката по мозъчна травматология е необичайно пуста — най-малкото необичайно за през деня.

Дежурната сестра — на баджа ѝ пише „Норма Уилмър“ — му дава пропуск за посетител. Докато го закачва на ризата си, Ходжис подхвърля:

— Чух, че вчера в отделението се е разиграла трагедия.

— Нямам право да коментирам! — сопва се сестра Уилмър.

— Бяхте ли на работа по това време?

— Не! — Тя се обръща към мониторите.

Няма значение — Ходжис ще научи повече от Беки, след като тя разпита информаторите си. Ако наистина се премести (според него това е най-ясният знак, че нещо необичано се случва в отделението), той ще си намери друга помощничка. Някои медицински сестри са страстни пушачки, макар да знаят колко вреден е този навик, и ще се зарадват на възможността да припечелят допълнително.

Той бавно върви към стая 217, давайки си сметка, че сърцето му бие по-силно и по-бързо от обичайното. Поредният признак, че започва да приема насериозно клюките и слуховете. А и съобщението в сутрешния вестник го извади от равновесие.