Стивън Кинг: Търси се

— Няма, бъди спокойна — усмихва се Джером.

Вече са до колите и Холи отново се насилва да го погледне право в очите:

— Аз не съм влюбена в теб, не и като Тина, но много те обичам. Затова те моля да се пазиш, Джером. Някои колежани вършат щуротии. Не ставай като тях. — И го прегръща.

— Хей, без малко да забравя — сепва се Джером. — Нося ти подарък. Тениска. Надали обаче ще я облечеш, докато си при майка си.

Подава ѝ торбичката. Тя изважда от нея яркочервена тениска и я разгъва. На гърдите с големи, черни печатни букви, е написано:

— Продават ги в книжарницата на „Сити Колидж“ Взех ти най-големия размер, за да я носиш вместо нощница, ако предпочиташ. — Наблюдава изражението ѝ, докато тя замислено се взира в надписа. — Разбира се, можеш да я замениш за нещо друго, ако не ти харесва.

— Напротив, много ми харесва, — Лицето ѝ се озарява от усмивката, която Ходжис обича, защото я разкрасява. — Непременно ще я облека, докато съм при мама. Ей-така, за да я подразня. — Засмива се, като вижда колко е учуден Джером. — Никога ли не се изкушаваш да подразниш майка си?

— Чат-пат се случва. И… аз също те обичам. Знаеш го, нали?

— Да. — Тя притиска тениската до гърдите си. — И много се радвам. Означава много за мен. „Придава смисъл на гадния живот“, както би се изразил Джими Голд.

Ходжис минава по пътеката през празния парцел откъм Бърн Стрийт и заварва Пит до потока. Момчето седи на брега, притиснало е колене до гърдите си и ги е обхванало с ръце. Наблизо ниско чепато дърво се привежда над ручея, който след дългото, горещо лято се е превърнал във вадичка. Под дървото зее отново разкопаната дупка, а сандъкът, който беше скрит в нея, е наблизо, полегнал на брега. Изглежда стар, уморен и някак си зловещ — като пътник, пристигнал от времето, когато диското още беше модерно. Недалеч от него стоят фотографски статив и два големи сака като онези, с които пътуват професионалните фотографи.

— Прочутият сандък — подхвърля Ходжис и сяда до Пит.

Пит кимва:

— Да. Прочутият сандък. Фотографът и асистентът му отидоха да обядват, но май скоро ще се върнат. Стори ми се, че не са във възторг от местните ресторанти. От Ню Йорк са! — Свива рамене, сякаш това обяснява всичко. — Първо ме караха да седна на сандъка и да подпра с юмрук брадичката си. Сещате се, като известната скулптура на Роден. Доста зор видях, докато ги разубедя.

— За местния вестник ли работят?

Пит поклаща глава и се поусмихва:

— Това е моята хубава новина, господин Ходжис. От „Ню Йоркър“ са поръчали материал за случилото се. Обаче не кратка дописка, а обширна статия, която ще бъде поместена в „кладенеца“ — така се наричали средните страници на списанието и всеки журналист на свободна практика давал мило и драго името му да се появи там.

— Страхотно!

— Да, стига да не се издъня.

Ходжис изпитателно го поглежда:

— Ама чакай. Ти ли ще я пишеш?

— Да. Първо искаха да пратят един от своите автори — Джордж Пакър 45 45 Съвременен американски журналист, белетрист, публицист и драматург. — Б.пр. , много е добър. Трябваше да ме интервюира и да напише репортаж. Важно им е, защото навремето Джон Ротстийн е бил сред звездите им, редом с Джон Ъпдайк, Шърли Джаксън… Знаете ги, нали?

Ходжис не ги знае, но кимва.

— Ротстийн е бил като нещо спасително убежище за тревожните сърдити млади хора, а по-късно за тревожните хора от средната класа. Като Джон Чийвър. Напоследък съм се запалил по него. Чели ли сте разказа му „Плувецът“?

Ходжис поклаща глава.

— Прочетете го. Велик е. Та така, от „Ню Йоркър“ искат статия за тетрадките. Цялата история от игла до конец. Първо обаче възложиха на трима-четирима специалисти да изготвят графологична експертиза на ксерокопията, които бях направил. И на останките.

Ходжис знае за останките. В опожареното мазе имаше достатъчно овъглени късчета хартия, които да потвърдят, че написаното в тетрадките е от ръката на самия Ротстийн. От полицията проучиха миналото на Морис Белами и заключението подкрепи изложените от Питър факти. В които Ходжис нито за миг не се беше усъмнил.

— И какво? Отказал си да диктуваш на Пакър?

— Не само на него. Само аз мога да напиша статията. Не само защото съм пряк участник в събитията, но и защото романите на Джон Ротстийн промениха целия ми… — Млъква и поклаща глава. — Щях да кажа „целия ми живот“, но няма да е точно. Колко е живял един тийнейджър, та да променят целия му живот? Та аз само преди месец навърших осемнайсет! Мисля, че романите му промениха душата ми .