Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

Може да съм пенсионер, но не и глупак.

Неразгласени от разследването данни доказват, че ти не си Убиеца с мерцедеса.

Разкарай се, ненормалник такъв!

Брейди е обзет от почти непреодолимо желание да счупи с юмрук екрана, но се овладява. Трепери като лист. Изумено се блещи. Минава една минута. Две. Три.

„Ей-сега ще стана — казва си. — Ще стана и ще отида да си легна.“

И какво от това? Няма да заспи.

— Ах, ти, шибан дебелак — шепне, без да забелязва горещите сълзи, които се стичат по лицето му. — Скапан, тъп, задръстен дъртофелник! Аз съм онзи с мерцедеса! Аз съм! Аз съм!

Неразгласени от разследването данни доказват.

Невъзможно е.

Иска му се да смачка като червей шишкавото ченге; вкопчва се в идеята за отмъщение и умът му се прояснява. Как да го направи? Почти половин час размишлява по въпроса, премисля няколко сценария и ги отхвърля. Отговорът — когато се появява — е елегантно прост. Приятелят на тлъстото ченге — единственият му приятел, доколкото Брейди е успял да установи — е оня хлапак, чернилката с „бяло“ име. А кого обича това негро? Кого обичат всички в семейството му? Разбира се, ирландския сетер. Одел.

Спомня си как фантазираше, че ще отрови сладоледа във фургончето „Хапни сладко“, и гръмко се разсмива. Влиза в интернет и започва да проучва.

„Трудът се възнаграждава“ — казва си с усмивка.

По някое време установява, че главоболието му е преминало.

Брейди Хартсфийлд скоро измисля как да отрови Одел, четириногия приятел на Джером Робинсън. Помага му и това, че той е и Ралф Джоунс — въображаема персона с добра репутация (плюс кредитна карта „Виза“ с малък лимит), — което му позволява безпроблемно да пазарува от „Амазон“ и от Ибей. Повечето хора дори не подозират колко лесно е да си съчиниш фалшива самоличност с благонадежден профил в интернет. Трябва само да си плащаш сметките. Иначе има опасност кълбото бързо да се разплете.

В качеството си на Ралф Джоунс той поръчва еднокилограмова кутия пестицид „Пор-мор“. За място на доставка посочва номера на пощенската кутия на Ралфи в клона на „Спиди“ недалеч от „Дискаунт Електроникс“.

Активната съставка в пестицида „Пор-мор“ е стрихнин. Брейди разучава в интернет симптомите за отравяне със стрихнин и с радост установява, че Одел доста ще се измъчи. Приблизително двайсет минути след приемането на отровата започват мускулни спазми в главата и врата. Устните се разтягат в гримаса (поне при хората; за кучетата той няма информация). Може да започне повръщане, но дотогава голяма част от отровното вещество е абсорбирано от организма и е твърде късно. Спазмите се превръщат в неконтролируеми конвулсии, докато тялото не се извие като дъга и не се вкочани. Понякога гръбнакът се пречупва. Жертвата се задушава и смъртта настъпва — навярно като облекчение.

Брейди умира от нетърпение.

„Поне няма да чакам много “ — казва си, изключва седемте компютъра и тръгва нагоре по стълбите. До седмица пакетът ще пристигне. Мисли си, че най-лесният начин да очисти кучето, ще е да сложи отровата в сочен, апетитен хамбургер. Всички кучета обичат хамбургери, а Брейди знае добре как точно ще сервира деликатеса на Одел.

Барбара Робинсън, сестричката на Джером, има приятелка на име Хилда. Двете момиченца често посещават „Зоуни Март“, минимаркета, който е на няколко пресечки от къщата на Робинсън. Твърдят, че ходят там заради замразения гроздов сироп, но истинската причина са срещите с приятелчетата им. Събират се на малкия паркинг от задната страна на магазина, накацват като синигерчета на ниската каменна ограда, кикотят се и си разменят десертчета и клюки. Брейди често ги вижда, като минава оттам с фургона „Хапни сладко“. Маха им с ръка за поздрав, те също му махват.

Всички обичат сладоледаджията.

Госпожа Робинсън разрешава на Барбара да отива до минимаркета един-два пъти в седмицата (около „Зоуни Март“ не се продават наркотици — нещо, което госпожата вероятно е проучила добре). Но разрешението е свързано с няколко условия, до които той лесно стига по дедукция: Барбара не бива да е сама, не бива да се бави повече от час и винаги трябва да взема Одел. В минимаркета не пускат кучета, затова момичето завързва каишката му за бравата на външната тоалетна и с Хилда влизат в магазина.

Тъкмо тогава Брейди ще мине с невзрачното си субару и ще подхвърли на Одел отровния хамбургер. Кучето е голямо, може да се мъчи двайсет и четири часа, преди да умре. „Дано!“ — мисли си той. Свойството на скръбта да се предава от човек на човек е чудесно формулирано във физичния закон за скачените съдове. Колкото повече страда Одел, толкова повече ще страдат чернокожата пикла и големият ѝ брат. Страданието на Джером ще се предаде на шишкавия ДВО, наречен още Кърмит Уилям Ходжис, и тогава на въпросния ДВО ще му просветне, че той е виновен за смъртта на кучето, че това е наказанието му за обидното, вбесяващо съобщение, което изпрати на Брейди. Когато Одел умре, шишкото ще разбере…