Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

Шибан дебелак! Защо не е захапал въдицата?

Брейди разтърква слепоочията си.

Ходжис не е захапал въдицата, защото разбира, че това е като игра на покер, при която с всяко раздаване залогът се покачва. Ако сбърка с посланието, Мистър Мерцедес може да изчезне вдън земя. От друга страна, ако направи това, което Мистър Мерцедес очаква — плах и непохватен опит да го идентифицира, ехидното копеле ще вземе връх.

Въпросът, на който трябва да си отговори като начало, е елементарен: кой ще бъде рибата и кой — рибарят?

Трябва да напише нещо в сайта, защото „Синия чадър“ е единственото, с което разполага. Ресурсите, които можеше да ползва, докато беше полицай, са недостъпни за него. Писмата на Мистър Мерцедес до Оливия Трилони и до самия него не са доказателства без заподозрян. А и писмото е само лист хартия, докато чатът в интернет е…

— Диалог — изрича на глас.

Необходима му е примамка. Възможно най-апетитната примамка. Може да се престори на склонен към самоубийство — няма да е трудно, защото до неотдавна наистина мислеше да се гръмне. Сигурен е, че с разсъждения за привлекателността на смъртта ще успее да задържи Мистър Мерцедес известно време, но мръсникът скоро ще загрее, че го баламосва. Не е някакъв надрусан идиот, който ще повярва, че полицията наистина ще му даде милион долара и боинг 747, за да отлети в Ел Салвадор. Мистър Мерцедес е много интелигентен човек, който за съжаление е луд.

Ходжис взема бележника в скута си и обръща на нова страница. По средата на листа написва четири думи с големи главни букви:

Огражда написаното в рамка, слага бележника в досието, което е започнал да събира, и затваря набъбващата папка. Остава на стола още малко, загледан в скрийнсейвъра със снимката на дъщеря си, която отдавна не е на пет години и вече не възприема баща си като Бог.

— Лека нощ, Али.

Изключва компютъра и отива да си легне. Не очаква да заспи, но се унася.

Събужда се и 02:19 според будилника на нощното шкафче и установява, че отговорът блести в ума му като неонов надпис над бар. Ходът изглежда рискован, но правилен — от онези, които или правиш без колебание, или не правиш. Отива в кабинета си — шишкав призрак по боксерки. Включва компютъра. Отваря „Под синия чадър на Деби“ и кликва „ЗАПОЧНИ СЕГА!“

Появява се ново изображение. Този път двамата млади са върху нещо като вълшебен килим върху безбрежна морска шир. Сребристият дъжд продължава да се лее, но те са на сухо под синия чадър. Под килимчето има два бутона: вляво — „РЕГИСТРАЦИЯ“, вдясно — „ПАРОЛА“. Ходжис кликва на ПАРОЛА и в полето, което се отваря, написва kermitfrog19 . Натиска клавиша РИТЪРН и се отваря нов екран. На него има съобщение:

merckill иска да говори с теб!

Искаш ли да разговаряш с merckill?

Да Не

Той посочва с курсора „Да“ и кликва с мишката. Отваря се поле за съобщение. Ходжис пише бързо, без колебание.

На четири километра от дома на Ходжис, на Елм Стрийт 49 в Нортфийлд, Брейди Хартсфийлд не може да заспи. Главата му се пръска от болка. Той мисли: „ Франки . Брат ми, който трябваше да умре още когато се задави с онова парче ябълка. Ако беше станало така, животът щеше да е безкрайно по-лесен!“

Мисли и за майка си, която понякога забравя да си сложи нощница и спи гола.

Но най-вече мисли за дебелака, за бившето ченге.

Накрая става и излиза от стаята си. Пред спалнята на майка си спира за момент и се заслушва в хъркането ѝ. „Най-нееротичният звук в цялата вселена“ — казва си, но все пак спира и го слуша. После слиза на долния етаж и влиза в мазето. Застава в тъмнината и изрича: „Контрол.“ Но гласът му е пресипнал и помещението остава тъмно. Той се прокашля и опитва пак:

— Контрол!

Лампите светват. При команда „хаос“ се включват и компютрите, а „тъмнина“ прекратява обратното броене на екраните им. Той сяда пред номер 3. Сред рояка от иконки се вижда малък син чадър. Той кликва върху него, без да забелязва, че е затаил дъх. В следващия миг го изпуска шумно в проточена въздишка.

kermitfrog19 иска да говори с теб!

Искаш ли да разговаряш с kermitfrog19?

Да Не

Брейди кликва на „Да“ и се привежда напред. След миг нетърпението му се превръща в недоумение. После, след като препрочита съобщението отново и отново, недоумението прераства в гняв, а гневът — в ярост.

През живота си съм виждал много изфабрикувани самопризнания,

но това е върхът.